Стратегия за оцеляване

Всичко започнало в 9 часа сутринта на 9 ноември 1970 г., когато в Бенгалския залив югоизточно от Мадрас се образувала област на ниско атмосферно налягане. На другия ден това се развило в буря с ветрове със скорост около 55 мили в час. На следната сутрин бурята била само на 650 мили югоизточно от Читагонг.

По радиото били излъчени предупреждения за приближаващия ураган. Онези, които могли, намерили безопасно място за своите семейства, но повечето просто нямало къде да отидат. Ветровете летели със скорост по-голяма от 100 мили в час, когато достигнали устието на река Ганг. Огромни вълни залели островите и крайбрежните области. На 13 от островите не останала жива душа. Всички къщи били съборени, посевите – унищожени. Не останало нищо освен кал и разрушения. Стотици кораби били пометени в океана.

Когато бурята приближила съвсем, хората се втурнали към най-високите места на сушата, които могли да намерят. Някои се изкачили на дърветата, а други наблюдавали бурята от покривите на къщите. Но “убежищата” на много хора били такива, че ураганът ги помел изпод нозете им.

И накрая, каква била ужасната равносметка? От този циклон в Бангладеш загинали най-малко един милион души, понеже не могли да намерят прибежище. Заедно с тях загинали около един милион глави добитък. Когато след време водите се оттеглили, оставили навсякъде след себе си разлагащи се тела.

Къде бил проблемът? Хората нямали стратегия за оцеляване. Не помислили предварително, какво може и трябва да се направи при подобно бедствие. И затова загинали един милион души.

Но защо този случай ме кара да си мисля за бъдещето на Божия народ? На църквата и на всеки от нас по отделно ни предстои една сериозна буря във верския живот. А пък като че ли ние всекидневно преживяваме проблеми. Дали не се нуждаем и ние от стратегия за оцеляване? Какво може да ни подготви да посрещаме ежедневните проблеми и в бъдеще – сериозния изпит на вярата? Предлагам ви да разгледаме заедно една стратегия за оцеляване – Псалм 32.

1. Преодоляване на греха и вината.

Псалм 32 е един от шедьоврите на псалмите. Написан е след тежкото съгрешаване на Давид с Витсавее и представлява едно великолепно насърчение и напътствие за вярващите, които се борят с греха.

“Блажен оня, чието престъпление е простено, чийто грях е покрит. Блажен оня човек, комуто Господ не вменява беззаконие и в чийто дух няма измама” (Пс. 32:1, 2).

Това е една правоверна формулировка. Изглежда, че всичко е било преживяно и изпитано, всичко е било почувствано и като резултат Давид написва този псалм.

Тук се изказва благословение над две състояния. Първото е изразено по три различни начина – блажен е този, който има “простено престъпление”, “покрит грях”, “невменяване на беззаконие от Господа”. Въпреки че изглежда като ненужно повторение, всичко това съдържа една много дълбока идея. С тези три думи – “престъпление”, “грях” и “беззаконие” – се обхваща целостността на греха, в който са хората. С това разбираме, че проблемът на човека с греха е много сериозен. Но тук идва радостната вест, че Господ може да прости какъвто и да е грях:

“И Господ слезе в облака, застана там до него и прогласи Господното Име. Господ замина пред него и прогласи: Господ, Господ, Бог жалостив и милосърд, дълготърпелив, Който изобилва с милост и с вярност, Който пази милост за хиляди поколения, прощава беззаконие, престъпление и грях, но никак не обезвинява виновния, въздава беззаконието на бащите върху чадата и върху внуците им, до третото и до четвъртото поколение” (Изх. 34:5-7).

Господ е Онзи, Който “прощава беззаконие, престъпление и грях”. Отново същите изрази, отново всеобхватност и отново в Божието прощение. Бог може да прости всичко, защото в лицето на Исус Христос е понесъл човешкия грях и е умрял за изкуплението на всички хора.

Една вечер в някакъв съветски военнопленнически лагер двайсетина души седели и както обикновено си говорели за дома. Възрастен лагерист споделил: “Копнежът по моето семейство почти ме убива.” Младежът до него не трепнал. Той си нямал никой, който да го чака. Бъдеще, жена, деца – това били все неща, които той би имал само при условие, че се върне към живота и свободата. Кой би знаел, какви щели да бъдат последиците от този разговор?

Същата нощ голяма група от пленниците успяла да избяга. Наказанието било чудовищно – всеки десети трябвало да бъде разстрелян за назидание. Цял час ги държали строени на плаца, преди да се преброят и да узнаят страшния жребий. Сърцата им биели до пръсване. Кой ли от тях изживява сега последните си минути?

Преброяването започнало: “Първи, втори, трети… девети, десети!” Бум! Всеки десети бил застрелян от коменданта на място, от упор. Младежът, за който вече споменахме, бързо пресметнал, че на стоящия до него възрастен баща се пада да бъде десети. “Седми, осми, девети…” Смъртоносното число наближавало. И тогава… О, тогава младият блъснал стария, скочил на неговото място и извикал: “Десети!” Офицерът видял това, но безразличен като камък, стрелял. Младежът бил покосен пред очите на другарите си. По-късно възрастният човек се завърнал у дома.

Исус умрял по подобен начин за нас. За да осигури достъпа ти до небесния дом на спасението, за да те освободи от полагащото ти се наказание – вечна смърт, Той застанал на твоето място, на моето място, на мястото на всеки осъден грешник. Той понесъл жестокия удар на греха и смъртта, за да имаме ние надежда за вечен живот. Така можем да бъдем оправдани от греха и да получим благословението на прощението вместо проклятие.

Ако това състояние го има у нас, ако ние сме получили Божието благословение на прощението на греха ни, неизбежно ще имаме и другото състояние – “дух, в който няма измама”. А това пък какво представлява?

Посоченото състояние е свързано с нашата искреност и честност. Човек лесно признава, че е грешен (по естество), но не и конкретен грях (че е направил нещо нередно). Лесно казваш, че си грешник, но трудно си признаваш, че си съгрешил. Човешка склонност е да се извиняваш с всеки друг, само не и да си признаеш вината.

Интересното е, че извиняването ни се развива в една прогресия – започваме с хората, стигаме до дявола и накрая, кулминацията, извиняваме се дори с Бога. За съжаление, дори сред вярващите се намират рядко такива, които честно да си признават, когато сгрешат. Особено сме склонни да търсим вината в други хора – този брат е виновен, тази сестра, проповедника, кмета, министър-председателя! Нещата обаче не спират до тук. Извиненията продължават. И то с кой друг, ако не с главния виновник.

Преди години един вярващ разговарял с две християнки – майка и дъщеря. Разговорът им така се насочил и те споделили, че преди били отпаднали от вярата и сега отново са се върнали при Бога. Разбира се, такива неща се случват. Важното е, че отново са при Бога и затова мъжът ги окуражил точно в този дух. Жените обаче отговорилиа: “Абе дяволът си няма работа!”

Пак извинение. Не ме разбирайте погрешно, в никакъв случай не оправдавам и не омаловажавам дявола! Напълно вярно е, че дяволът стои зад всяко отпадане, зад всеки грях, зад всяко изкушение. Но никой не може да се оправдае само с това, защото дяволът не може да насили никого да съгреши, ако самият той не се съгласи с това. Вижте как го обяснява Елън Уайт:

“Дори и най-силното изкушение не може да извини греха. Колкото и голям да е натискът върху душата, престъплението си е наше собствено дело. Нито земя, нито ад могат да накарат някого да съгреши. Сатана атакува слабите ни места, но не трябва да бъдем победени. Колкото и сурова и неочаквана да е атаката, Бог е предвидил за нас помощ и чрез Неговата сила можем да победим” (“Патриарси и пророци”, с. 286).

Нали чухте? Когато съгреша, сам съм дал съгласието си за това и сам си нося отговорността. Дяволът ме е изкушил, но отговорността си е моя, сам съм си виновен. Но ние предпочитаме да обвиняваме някой друг. Все пак, така е най-лесно и не изпадаш в толкова неприятния душевен дискомфорт на самопризнанието.

Но този подход е много опасен. Така можем да стигнем много далеч. Дори… да започнем да обвиняваме Бога:

“Никой, който се изкушава, да не казва: Бог ме изкушава, защото Бог се не изкушава от зло и Той никого не изкушава” (Яков 1:13).

Не просто посочваме дявола като виновен и така всичко да се уреди като скрием вината си зад една библейска истина, а сме готови да обвиним дори Бога. От къде ли пък сме го научили това? От къде знаем, точно кои да обвиним, за да се оправдаем ние? Ето кой ни е дал примера:

“Но Господ Бог повика човека и му рече: Где си? А той рече: Чух гласа Ти в градината и уплаших се, защото съм гол; и се скрих. А Бог му рече: Кой ти каза, че си гол? Да не би да си ял от дървото, от което ти заповядах да не ядеш? И човекът рече: Жената, която си ми дал за другарка, тя ми даде от дървото, та ядох” (Бит. 3:9-12).

Ето от къде сме го научили – от нашият прадядо! Казват, че кръвта вода не става. Май е точно така. И прабабата не е, кой знае колко честна и милостива към Бога:

“И Господ Бог рече на жената: Що е това, което си сторила? А жената рече: Змията ме подмами, та ядох” (ст. 13).

Интересно развитие в оправданието, нали? Виновна е жената (този човек), виновна е змията (онази старовременна змия, която се нарича дявол и Сатана), и накрая – виновен е Бог! Готови сме дори Бог да обвиним за грешките си, само не и себе си! О, това може да не е едно пряко обвинение, но начинът ни на живот, непрекъснатата намусеност и мрачност, изражението на лицата ни могат говорят всекидневно, че християнството и църквата са едва ли не най-отегчителните и обременяващи неща. Затова ни е даден съвет:

“Никой, който се изкушава, да не казва: Бог ме изкушава, защото Бог се не изкушава от зло и Той никого не изкушава. А който се изкушава, се завлича и подлъгва от собствената си страст; и тогава страстта зачева и ражда грях, а грехът, като се развие напълно ражда смърт. Не се заблуждавайте, любезни мои братя” (Яков 1:13-16).

Не се заблуждавай! Търси първо вината в себе си и я признай честно пред когото трябва! Ако трябва пред човек – пред човека, ако трябва пред Бога – пред Бога! Не търси оправдания! Те не помагат. Това може да се постигне с истинското покаяние, както е описано в Псалм 32.

Да продължим с псалма:

“Когато мълчах, овехтяха костите ми от охкането ми всеки ден. Понеже денем и нощем ръката Ти тежеше върху мен, влагата ми се обърна на лятна суша” (Пс. 32:3, 4).

Тук ни се описва, как се преживява чувството за вина. Това е нещо познато на всеки, който има съвест и тя е проговаряла при извършване на нарушение. Душевното страдание е толкова силно, че започваш дори да охкаш. Цариградският превод превежда израза “охкането ми” със “стенанието ми”. Ти буквално започваш да стенеш, когато чувството за вина започва да те мъчи. И други неща могат да се случат, когато съвестта проговори.

Младеж и девойка се запознали и много се обикнали. Всеки ден чувствали, че се доближават повече един към друг и затова имали сериозни намерения.

Един ден момичето отишло у момчето, но нещо се скарали. Момчето много се ядосало и в гнева си ударило момичето. За съжаление го направил така, че в крайна сметка то… умряло. Страшно се притеснил. Той изобщо не искал това да се случи. Не искал дори да й посегне, камо ли пък да я убие! Съвзел се и за да прикрие престъплението, заровил трупа в градината си.

Дните минавали. Започнали да търсят момичето. Накрая уликите стигнали до младежа. И той си признал. Посочил, къде заровил трупа, но го накарали сам да го изкопае. Той взел лопатата и започнал. Когато стигнал до мъртвото тяло на обичната си, цялата му коса побеляла.

Това е чувството за вина. Няма по-голяма душевна болка в този свят от чувството за вина. И ако не се намери някакво разрешение на проблема, това чувство може да убие човека. Има ли някакъв изход? Да, и той се нарича покаяние и изповед:

“Признах греха си пред Теб и беззаконието си не скрих. Рекох: Ще изповядам Господу престъпленията си. И Ти прости вината на греха ми” (Пс. 32:5).

Смазващата душата вина може да бъде премахната, само ако има искрено, сърдечно покаяние и изповед на греха. Затова и едно такова покаяние се нарича и спасително:

“Защото скръбта по Бога докарва спасително покаяние, което не причинява разкаяние; но светската скръб докарва смърт” (2 Кор. 7:10).

В какво се изразява истинското покаяние? Давид казва: “Признах греха си пред Теб”. Цариградският превод на Пс. 32:5 гласи: “Явих Ти греха си”. Създава се впечатлението за една откритост, за едно искрено изповядване на греха основано на дълбоко съжаление за стореното – дотолкова, че той вече е намразен и не искаш по никакъв начин повече да го повтаряш.

Искреното съжаление за греха е свързано с изповядването му. Той повече не може да бъде таен в сърцето, а трябва да излезе в искрена и смирена изповед. Давид се молел: “Рекох: ‘Ще изповядам Господу престъпленията си’”. И тук преводът на Цариградската версия е интересен: “Рекох: ‘Господу ще изповядам престъпленията си’”. Този превод е като че ли по-силен. Ще изповядам греха си само на Бога. Когато съгрешим, ни се ще да потънем вдън земя, да се скрием от Божиите очи от неудобство. Тогава искаме всичко друго, само не и да отидем при Бога. Така ли е? Но вестта на Библията е: “Когато съгрешиш, първата ти работа да бъде да търсиш Господа. Не бягай от Него! Той също те търси, за да ти прости!”

И ако направиш това, идва и сигурната последица: “И Ти прости вината на греха ми”. Дори и да не почувстваш веднага, че си простен, можеш да си сигурен, че прощението е вече дадено, че Господ е отнел вината от теб и те оправдава. Не чакай веднага да почувстваш нещо! Повярвай в това, защото Бог го е казал. Той е обещал и гарантирал прощение за всеки искренно покаял се и не може да не изпълни обещанието Си. Затова можеш да си сигурен, че си опростен!

2. Стратегия за оцеляване.

Най-интересното е, че покаянието има дългосрочен ефект върху нас. То не само променя живота ни и му дава нова насока, не само носи сигурност сега и освобождаване от вината сега, но носи и специални гаранции за защита и оцеляване в трудно време, в бъдещето. Да, покаянието е най-добрата стратегия за оцеляване. Чуйте това:

“Затова нещо нека Ти се моли всеки благочестив на време, когато може да се намери то. Наистина, когато големите води преливат, те няма да стигнат до него” (Пс. 32:6).

Благочестивите са призовани към покаянието и то да го направят по-скоро. Забележете – говори се само за благочестивите. Не защото Господ не желае неправедните да се покаят. В никакъв случай:

“Бог, прочее, без да държи бележка за времената на невежеството, сега заповядва на всички човеци навсякъде да се покаят” (Деян. 17:30).

Голямото Божие желание, не – Божията заповед е всички хора да се покаят. Но тук Давид обръща специално внимание на праведните. Защо? Защото и те се нуждаят непрекъснато от покаянието. Прощението на греха им отнема измамливия дух в тях, но после той пак може да се върне. Пак се случва праведникът да съгреши и да се нуждае отново от покаяние. Затова благочестивите са поканени да не се бавят с покаянието.

Ще дойде обаче време, когато покаяние няма да е възможно. Още от времето на Давид се е знаело, че благодатното време за хората ще има край и тогава спасението няма да е възможно – дали край на благовремието в личния живот, дали неговият край за земята като цяло, но спасителната възможност ще свърши. И ако тогава си бил покаян, ако тогава си бил уредил отношенията с хората и Бога, няма от какво да се страхуваш. Когато “големите води преливат, те няма да стигнат до тебе”. Има цял един псалм написан точно за този момент. Ето един откъс от него:

“Който живее под покрива на Всевишния, той ще пребъдва под сянката на Всемогъщия. Ще казвам за Господа: Той е прибежище мое и крепост моя, Бог мой, на Когото уповавам. Защото Той ще те избавя от примката на ловеца и от гибелен мор. С перата Си ще те покрива и под крилата Му ще прибегнеш. Неговата вярност е щит и закрила. Няма да се боиш от нощен страх, от стрелата, която лети денем, от мор, който ходи в тъмнина, от погибел, която опустошава всред пладне. Хиляда души ще падат от страната ти и десет хиляди до десницата ти, но до тебе няма да се приближи. Само с очите си ще гледаш и ще видиш възмездието на нечестивите” (Пс. 91:1-8).

Наистина, когато “големите води преливат, те няма да стигнат до тебе”. А ако това не е направено? Ако не съм търсил усърдно прощението? Тогава логично трябва да последва обратното – големите води до стигнат до мен и така да ме залеят, че да се удавя. Не можем да вземаме несериозно Бога и Неговите покани. Не можем да си играем с Него. А ако погледнем отговорно на Божия призив, тогава ще имаме най-чудната защита:

“Ти си прибежище мое. Ти ще ме пазиш от скръб. С песни на избавление ще ме окръжаваш” (Пс. 32:7).

Господ ще е мое прибежище. Ще бъда обкръжен от особена защита – песни на избавление. Разбира се, че и в най-трудните моменти ще мога да пея и да славя Бога за избавлението, което ми е приготвил. Ако се покая навреме. Но и това няма да е всичко. Следва нещо още по-сладко.

3. Божествено откровение в прощението.

Точно така, Божието обещание за защита в усилно време не е всичко:

“Аз ще те вразумя и ще те науча пътя, по който трябва да ходиш. Ще те съветвам като върху тебе ще бъде окото Ми” (Пс. 32:8).

Един от най-трудните моменти в покаянието е Божието мълчание. Изповядваш се, а като че ли Той мълчи и не знаеш, приема ли изповедта ти или не, прощава ли ти или не. Именно затова е необходимо да вярваме, че го е направил, а не да разчитаме на усещанията си. Но ако и да сме се убедили, че чувствата могат да бъдат подвеждащи, това не значи, че не можем да имаме уверение в прощението. Тъкмо напротив!

Обещанието, което тук се дава на Давид е, че Господ ще се разкрие лично на покайващия се, лично ще му яви ръководството Си. Онези, които са го преживявали, знаят, колко е сладко уверението в прощението и насладата в познаването на Божията воля за живота им. Какво чудесно обещание!

“Аз ще те вразумя и ще те науча пътя, по който трябва да ходиш. Ще те съветвам като върху тебе ще бъде окото Ми” (Пс. 32:8).

Чудили ли сте се, как да постъпите при тази или онзи ситуация, кой път да изберете? Тук е решението на проблема, отговорът на загадката – Господ обещава специално, директно ръководство за този, който е много близо до Него. Това става, когато грехът, който стои между теб и Бог, бъде отстранен. А това е възможно само, когато преживееш истинското покаяние и обръщане. Това наистина е по-добрият път. Защото Господ може и по друг начин. Той не го препоръчва, но ние сме Му толкова мили, че в крайна сметка е готов да го приложи, за да ни държи все пак при Себе Си:

“Не бивайте като кон или като мъска, които нямат разум, за чиито челюсти трябват оглавник и юзда, за да ги държат, иначе не биха се приближавали при Тебе” (ст. 9).

“Защо трябва да сте като конете или като магаретата – казва Господ, – същества без разум. За да ги управляваш, трябва да им сложиш юзда и с подръпване да им показваш, накъде да ходят, защото не знаят намеренията ти. Нужно ли е да ви ръководя по този начин? Трябва ли болезнено да почувствате, че дадено нещо не добро за вас? Трябва ли непременно да дойде проблемът, за да разберете, че това нещо не трябва да се прави?”

Казват, че човек се учи от грешките си. И това, разбира се, е вярно донякъде. Но подобен подход е оправдан, само когато не знаеш друг да е правил подобна грешка и ти си първия експериментатор. Но когато знаеш, че дадено нещо не е добро, тогава защо се слагаш самичък да го почувстваш? Защо не се довериш на Божиите съвети и не послушаш Неговия глас? Експериментирането със забраненото е всичко друго, само не и мъдро поведение.

4. Радостта на праведниците.

Наистина, покаянието е една великолепна стратегия за оцеляване. Тези, които не го направят, ще минат през много скърби. А тези, които използват благодатното време правилно, ще бъдат съхранени:

“Много ще бъдат скърбите на нечестивия, но онзи, който уповава на Господа, милост ще го окръжи” (Пс. 32:10).

Когато виждаш специалната Божия закрила в този момент, не можеш да не се зарадваш. Нещо повече, тогава виждаш, че веселието и радостта са основните неща, които са ти останали. Не е ли чудесно това – да е изчезнало притеснението и товара и да са ти останали само радостта и веселието?

“Веселете се в Господа и радвайте се, праведници, и викайте с радост всички, които сте с право сърце” (ст. 11).

Спокойно можеш да викаш, проглуши ушите на хората, защото си оправдан, измамливият дух в теб е победен, имаш право сърце пред Бога. Едва ли може да има по-добра стратегия за оцеляване от искреното, сърдечно покаяние.

През Средновековието, когато технологиите не били толкова развити, върху някакъв кораб плуващ в океана връхлетяла ужасна, свирепа буря. Бил сравнително близо до брега, когато това се случило. Всички пътници изпаднали в паника. Всеки прилагал своята стратегия за оцеляване – молел се за помощ на Дева Мария, на своя светец-закрилник, но… никой не се обаждал. Хората били в ужасна паника и притеснение.

На палубата близо до трюма имало една жена, която се държала съвсем различно от другите. Тя имала малко дете и точно в този момент го кърмела. На лицето й бил изписан съвършен мир. Държала се така, като че в момента се намира на най-сигурното място в този свят.

Корабът не издържал на ударите на вълните и се разцепил. Всеки грабнал нещо, за да преплува и стигне до брега – кой сандък, кой някакво дърво. Жената също се хванала с едната ръка за счупена греда, а с другата държала детето си. Всички мислили, че тя първа ще потъне. Колко изненадани обаче останали, когато тя първа пристигнала на брега невредима и детето й невредимо. Оцеляла. Защото тя имала вярната стратегия за оцеляване – покаяние, уредени отношения с Бога, получила е прощението Му и небесния мир.

Това е средството за устояване в бурите на този живот. Това е средството за устояване в предстоящата за църквата буря. Това е вярната стратегия за оцеляване – покаянието и примиряването с Бога.

Ако не си мислил, каква стратегия за бъдещето да избереш, защото на се спреш на тази! Тя е изпробвана, сигурна. Тази наистина работи. Осигури живота си с вярната стратегия за оцеляване – покай се и живей в сигурност!

——————————————————————————————————————————————————————————————

Ако статията ви е харесала, можете да гласувате за нея в Свежо и да я споделите с вашите приятели във Фейсбук, Туитър, Гугъл или по имейла. Можете също така да я принтирате или да я запазите като PDF документ. Просто използвайте бутоните по-долу.

Ако имате въпроси или коментар към статията, използвайте формата за коментари под бутоните. Благодаря Ви!