Един непознат Великден
Някога броили ли сте краката на паяка? Да, точно така, онези гадни израстъци, които се мърдат бързо, когато паякът бяга за живота си под сянката на издигнатия чехъл. Разбира се, че не сте. Когато става дума за паяк, го искате свит на кълбо, без никакви признаци на живот и готов за изхвърляне. Женската част от човечеството е в състояние да изпадне в ужас дори и от този му вид.
И все пак, знаете ли колко крака има паякът? Сериозно, знаете ли колко са? Осем. Добре, дотук нищо гениално. Проблемът е, че това “скъпоценно познание, което толкова обогатява нашият бит”, е станало достояние на човечеството едва от шест века насам. Точно така. От хилядолетия паяците си припкат напред-назад в къщите, избите, дворовете ни и къде ли още не, но едва от шест века знаем, че броят на техните крака е осем.
Защо това е така ли? Ами защото през IV в.пр.Хр. великият Аристотел се заел да опише паяка. В това си научно начинание той заявил, че паякът има шест крака. И от тогава никой не дръзнал да оспорва откритието на великия учен. Паякът има шест крака. Аристотел казва така. Щом той го казва, значи е така. Точка.
Да, но през XV век (около 1700 години след смъртта на Аристотел) някой дръзнал да провери, дали наистина той е прав. Този смел човек поел дълбоко дъх, взел един паяк, застанал на светлина, за да вижда ясно и започнал да брои. Броял, броял, броял и о, небеса… краката на паяка били не шест, а цели осем! Мога да си представя, как философският и научен фундамент се разлюляли под краката му. Аристотел не е прав! Точно така – Аристотел греши! Векове наред хората вярвали нещо, само защото го е казал великият философ, а накрая се оказало, че това изобщо не е вярно.
Защо ви занимавам с въпроса за паяците? Всъщност броят на паешките крайници изобщо не е важен. Това, което е важно, е, че е напълно възможно повечето хора да вярват в нещо, само защото го е казал еди кой си, без изобщо да го проверят, а в крайна сметка то да е напълно погрешно.
Вземете например Великден. От столетия християните празнуват неделята на възкресението и наричат този ден Великден, защото преди векове някой е казал, че самият Бог е нарекъл този ден велик. Много отдавна някой е казал, че трябва да има поклонение на този ден и днес милиони християни го правят, защото вярват, че това е точно така. Но колко очудени ще останат, когато разберат, че Библията наистина нарича един ден велик, само че това не е неделята на възкресението. Вижте какво се казва в Йоан 19:31, както е според Цариградския превод:
“Но понеже тогава бе петък, за да не останат телата на кръста в съботата (защото беше велик ден оная събота), то Юдеите молиха Пилата да им се пребият голените и да ги дигнат от там” (Йоан 19:31).
Вижте сега как изглежда този текст и според Синодалния превод:
“И понеже тогава беше петък, иудеите, за да не останат телата върху кръста в събота (защото оная събота беше велик ден), помолиха Пилата, да им пребият пищялите и да ги снемат” (Йоан 19:31).
Не е ли странно? Единственото място, където Библията говори за Великден и това не е неделята на възкресението, а предния ден, съботата – денят, в който Исус е в гроба. Тук в никакъв случай нямаме подценяване на възкресението на Исус и все пак трябва да има някаква сериозна причина за велик ден да бъде обявена съботата. Какво е особеното на съботния ден, че Библията го нарича Великден?
1. Доказателства за достоверността на Исусовата смърт.
Когато говорим за възкресението на Исус, трябва да започнем първо с Неговата смърт. Не просто е логично. Днес има хора, които се съмняват в смъртта Му. Има хора, които смятат, че Исус е бил само припаднал поради болката от разпъването, но когато е бил положен в гроба, се е свестил от хладината. И от там е тръгнало, че е възкръснал. Щом като Исус не е умрял в действителност, няма как да е възкръснал наистина, нали?
Хора съмняващи се в буквалната, истинска смърт на Исус е имало и по времето на апостол Йоан. Затова той специално представя неоспорими доказателства за Исусовата смърт:
“А Исус като прие оцета рече: Свърши се, и наведе глава, и предаде дух. И понеже беше Приготвителният ден, то, за да не останат телата на кръста в съботата, (защото оная събота беше голям ден), юдеите помолиха Пилат да им се пребият пищялите и да ги дигнат оттам. Затова дойдоха войниците и пребиха пищялите на единия и на другия, които бяха разпнати с Исус. Но когато дойдоха при Исус и Го видяха вече умрял, не Му пребиха пищялите. Обаче един от войниците прободе с копие ребрата Му и веднага изтече кръв и вода” (Йоан 19:30-34).
Римските войници били инструктирани да ускорят смъртта на разпънатите на кръстовете. Това те са правили като са счупвали пищялите на разпънатите с железни пръти. Но как това може да причини смъртта на човек, който е разпънат на кръст?
Поради тежестта на тялото разпънатият на кръст се свличал надолу. В повечето случаи осъдените са били завързвани с въжета, освен ако не са били големи престъпници – тогава ги приковавали с железни шипове на кръста. (Исус е бил прикован. Явно е бил считан за голям престъпник.) Така осъденият висял захванат за китките си като цялата тежест се е стоварвала върху забитите с пирон нозе. Това освен че е причинявало неописуема болка, е пречело и на дишането. Когато обреченият усещал, че се задушава, се надигал да си вземе въздух. Това му причинявало на свой ред огромна болка, защото прободените му нозе били силно натоварвани. Но все пак ценната глътка въздух била поемана и той отново се свличал стенещ.
За да ускорят смъртта на осъдените, римските войници счупвали краката им. Увисналото тяло започвало да се задушава, клетникът инстинктивно понечвал да се изправи, но само за да разбере, че не може да разчита на краката си – вече били неизползваеми и не можели да поемат тежестта на тялото му. И така скоро след това осъденият издъхвал от задушаване.
Точно това направили римските войници с разбойниците разпънати заедно с Исус. Когато обаче отишли при Исус, видели, че Той вече бил умрял. Нямало смисъл да чупят и Неговите крака. Но все пак, за тяхно спокойствие, проверили сигурността на смъртта Му. Как? По обичайния в такива случаи начин – заболи копие в сърцето Му.
Толкова подробно описание на Исусовата смърт и все пак има много хора, които не вярват, че Той е бил мъртъв. Ако е съмнително, че Исус е умрял след шест часа висене на кръста и е по-вероятно само да е припаднал, нямаше ли да умре от копието на римляните?
Нещо повече. Йоан пише, че от прободната рана потекли кръв и вода. Това означава, че когато копието Го е проболо, Исус вече е бил мъртъв от разрив на сърцето.
Точно така. Не физическата болка от кръста убила Исус, а мъката, че е отделен от Отец поради човешките грехове. Греховете на цялото човечество били стоварени върху Него отделяйки Го от живителното присъствие на Неговия Небесен Баща. Тази мъка сърцето Му не могло да издържи. То се разкъсало от самота и болка. Никога не забравяй, че тази смърт на Исус ти дава на теб живот!
2. Погребението на Исус.
Мъртвият Исус бил свален от кръста и положен в гроб. Той извършил успешно мисията Си. Цената за спасението на човека била платена. Исус го направил. Сега Той бил сам и това, което трябвало да стане, било да възкръсне. Точно в такава последователност го представя Самият Исус:
“Затова Ме люби Отец, защото Аз давам живота Си, за да го взема пак. Никой не Ми го отнема, но Аз от Себе Си го давам. Имам право да го дам и имам право пак да го взема. Тая заповед получих от Отца Си” (Йоан 10:17, 18).
Исус е трябвало да умре за греховете на човечеството и след това да възкръсне. Това е последователността. По същият начин този въпрос е описан и в Римл. 4:25:
“Който биде предаден за прегрешенията ни и биде възкресен за оправданието ни” (Римл. 4:25).
Библията твърди, че първо трябва да настъпи смъртта на Спасителя и след това Той трябва да възкръсне. И ето, Той е вече мъртъв и положен в гроб. Съботата е започнала. Значи сега трябва да възкръсне. Но Той не възкръсва! Минават час след час, но Исус продължава да е в гроба. Защо? Какво е станало? Защо не възкръсва? Да не би жертвата Му да не е достатъчна? Или може би има друга причина?
Отговорът може да бъде само един – Исус не възкръсва веднага, защото била настъпила съботата. Това е ден на почивка толкова необходим да се спазва, че Исус не Си позволил да възкръсне в него, а изчакал той да мине. И ето какво станало, веднага след като той минал:
“В първия ден на седмицата Мария Магдалина дохожда на гроба сутринта, като беше още тъмно и вижда, че камъкът е дигнат от гроба” (Йоан 20:1).
Неделя рано сутринта е, вън е още тъмно, а гробът е вече празен. Като че ли Исус е чакал да мине съботата, да Си почине според заповедта и веднага след това да възкръсне и да демонстрира триумфа Си над смъртта и злите сили.
Що за ден е този, че Исус не Си позволил да възкръсне в него? Защо апостол Йоан повече от половин век след смъртта и възкресението на Исус продължава да го нарича “велик”?
3. Създаване и значение на съботата.
Съботата е свързана с онова далечно начало, в което Господ създава нашия свят:
“В начало Бог създаде небето и земята. А земята беше пуста и неустроена; и тъмнина покриваше бездната; и Божият Дух се носеше над водата. И Бог каза: Да бъде светлина. И стана светлина. И Бог видя, че светлината беше добро; и Бог раздели светлината от тъмнината” (Бит. 1:1-4).
Първият ден Бог започва със създаването на светлината на фона на безформената планета. Между втория и шестия ден от творческата седмица Господ дооформя и благоустроява новата планета, създавайки другите необходими условия за живот, растенията, птиците и животните. В шестия ден Той създава човека:
“И Бог каза: Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие; и нека владее над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя и над всяко животно, което пълзи по земята. И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде” (Бит. 1:26, 27).
Всичко създадено дотук е заради човека. Той е крайната цел на Сътворението – неговата корона и шедьовър. Всичко нужно за човека като че ли е завършено. Но Бог още не е приключил. Той завършва заплануваното творение, едва когато Си почива на седмия ден, поради което Той го благославя и освещава:
“И на седмия ден, като свърши Бог делата, които беше създал, на седмия ден Си почина от всичките дела, които беше създал. И благослови Бог седмия ден и го освети, защото в него Си почина от всичките си дела, от всичко, което Бог беше създал и сътворил” (Бит. 2:2, 3).
Седмият ден, събота Господ отдава на човека, посвещава Му цялото Си внимание. Това е ден за доброто на човека. Затова векове по-късно Исус, Господарят на съботата, ще каже:
“Съботата е направена за човека” (Марко 2:27).
Тази дълбока значимост на съботата е отразена в четвъртата Божия заповед: в този ден и човекът трябва да остави ангажиментите си и да отдаде цялото си внимание на Бога. Както преди грехопадението, така и след него този ден си остава свещен на Бога и благословен. Задължение за всички хора е да го спазват и почитат свято.
Важността на съботата е толкова голяма, а нейното благотворно влияние е толкова силно, че когато Господ разкрива на евреите Своето спасително дело за човечеството чрез различни жертви, церемонии и празници, Той определя няколко годишни празника, които трябвало да се празнуват по същия начин, както се празнува съботата. Това са добре познатите за изследователите на Библията празници като Празникът на безквасните хлябове (първият и последният му ден), Петдесятницата, Денят на умилостивението (йом кипур) и други. За тях Мойсей казва:
“Тия са Господните празници, в които да свиквате свети събрания, за да принасяте жертва чрез огън Господу, всеизгаряне, хлебен принос, жертва и възлияния, всяко на определения му ден, освен Господните съботи и освен всичките обреци, и освен всичките доброволни приноси, които давате Господу” (Левит 23:37, 38).
Тези празници не били пряко свързани със седмия ден, събота или със седмичния цикъл. Те се падали в различни дни от седмицата, но трябвало да се пазят свято. Това били годишните Господни празници, които евреите трябвало да пазят свято “освен Господните съботи” – седмичният ден събота, който трябва да се съблюдава свято всяка седмица.
Понякога обаче се случвало тези годишни религиозни празници да съвпаднат със седмичната събота. Тези съботи евреите наричали голяма (или велика) събота. Точно такава била съботата, в която Исус бил в гроба – седмичният ден събота, в който се празнувала също и церемониалната събота на празника на безквасните хлябове.
Но в тази събота има нещо много повече от съвпадения. Когато апостол Йоан пише за този ден, са минали повече от 60 години от смъртта и възкресението на Исус и церемониалните съботи (Празникът на безквасните хлябове, Петдесятницата и другите) отдавна вече не били валидни за християните. И все пак Йоан не забравил този ден. Този ден му направил впечатление, което не можело да бъде заличено от ума му. Защо тази събота била толкова важна за апостола, че десетилетия по-късно той продължава да я нарича Великден?
4. Изкупителното дело на Христос и почивката Му в гроба – аналогия на творческото дело.
За да не получи човекът полагащото му се за греха наказание, Господ изготвил план за спасението му. Интересното е, че изкуплението на човечеството е дело много подобно на Сътворението.
Апостол Йоан е разбрал това сходство между Сътворението и Изкуплението. И затова представя изкупителното дело на Христос в своето евангелие в известен смисъл като аналогично на Сътворението на нашия свят.
Състоянието на земята в началото се определя като “пуста и неустроена” (Бит. 1:2). След грехопадението сътворения по Божий образ човек става неспособен да се покорява на Божия закон и да живее според небесните принципи. Душата му става “пуста и неустроена”.
В първия ден Бог създава светлината (Бит. 1:3-5). В началото на своето евангелие Йоан представя Исус като Светлина на света:
“В началото бе Словото и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог. То в начало беше у Бога. Всичко това чрез Него стана и без Него не е ставало нищо от това, което е станало. В Него бе животът и животът бе светлина на човеците. И светлината свети в тъмнината, а тъмнината я не схвана” (Йоан 1:1-5).
В края на шестия ден от творческата седмица Бог създава, привежда в живот най-важното творение на земята – това, заради което всичко било създадено – човекът (Бит. 1:26, 27). И така “се свършиха небето и земята…” (Бит. 2:1). В края на шестия ден Христос възстановява изгубения живот на човечеството чрез смъртта Си. Това също е отбелязано с едно “Свърши се!”:
“А Исус като прие оцета рече: Свърши се, и наведе глава, и предаде дух” (Йоан 19:30).
На седмия ден от творческата седмица – събота – Бог Си почива от творческите дела и дава пример на човека да прави същото (Бит. 2:2, 3). На седмия ден Исус не възкръсва, но Си почива в гроба от Своето изкупително дело потвърждавайки вечната валидност и важност на съботата.
Затова и съботата, в която Исус почива в гроба, прави специално впечатление на апостол Йоан и я нарича Великден. Тя е много повече от само едно съвпадение на седмична и годишна събота. Тази събота е аналогична, много сходна по значение и резултати на първата събота, в която Господ Си почива при Сътворението. За да подчертае важността на съботата; за да покаже, че тя ще бъде валидна за всички християни до края на времето, Исус не възкръсва в събота, но я почита, като Си почива. Така ни дава пример, който и ние да следваме.
5. Значението на съботата при християните.
Съботата винаги е имала значение за човечеството. За християните след Исус тя има още по-голямо значение – в нея те възпоменават не само сътворението на човека, но и неговото изкупление:
“Следователно, за Божиите люде остава една съботна почивка. Защото оня, който е влязъл в Неговата почивка, той си е починал от своите дела, както и Бог от Своите Си” (Евр. 4:9, 10).
Почивайки си в събота ние признаваме нуждата си от Изкупител и изоставяме стремежа си да се спасим сами, със собствените си дела. Освещавайки свято седмия ден ние си почиваме от греха, който непрестанно съпътства живота ни и показваме, че се оправдаваме само чрез вяра в Христос.
Съботата е Божият отговор на напрегнатото човечество, Божият начин да се победи стреса. Затова сме поканени в събота да оттеглим погледа си от земните неща и да го отправим надалеч, към вечните:
“Ако отдръпнеш ногата си в събота, за да не вършиш своята воля в светия Ми ден и наречеш събота наслада, света на Господа, почитаема, и Го почиташ като не следваш в нея своите си пътища, и не търсиш своето си удоволствие, и не говориш своите си думи, тогава ще се наслаждаваш в Господа; и Аз ще те направя да яздиш по високите места на земята, и ще те храня в наследството на баща ти Яков, защото устата Господни изговориха това” (Исая 58:13, 14).
Търсиш ли време, за да си починеш от всичко? Търсиш ли онова кътче от времето, за да се отърсиш от стреса и безмислието на живота? Съботният ден е най-подходящото време за това. Този е денят, който Библията нарича Великден. Това е денят, който Исус почита дори в гроба Си. Този ден е създаден за теб. Защо тогава не се възползваш?
Статията е публикувана със съкращения във в. „Християнска мисъл“, април 2010 г.
——————————————————————————————————————————————————————————————
Ако статията ви е харесала, можете да гласувате за нея в Свежо и да я споделите с вашите приятели във Фейсбук, Туитър, Гугъл или по имейла. Можете също така да я принтирате или да я запазите като PDF документ. Просто използвайте бутоните по-долу.
Ако имате въпроси или коментар към статията, използвайте формата за коментари под бутоните. Благодаря Ви!
Изчетох статията с интерес. Наистина в нашето общество животът е станал толкова напрегнат и забързан, че човек рядко се задълбочава в нещата, приема много от тях на готово, „смелени“. Ако човек не спре за момент, за един ден, да помисли, да се задълбочи и изследва корените на неговия светоглед животът му би бил повърхостен и празен.
Това, което прочетох, беше един прочит между редовете на общоприетите вярвания и традиции.
[Отговори]
Ники Димов отговори:
02.04.2010 в 17:29
Все пак е странно, когато християни следват някаква традиция, защото мислят, че е наредена от Бога, а една проверка да покаже, че всъщност следват човешки наредби. Може би има безобидни традиции, но със сигурност някои не са. Просто трябва да проверяваме всичко.
[Отговори]
Много хубава статия. Хората винаги предпочитат историите пред очевидната истина… търсачи на силни усещания.
[Отговори]
Ники Димов отговори:
10.04.2010 в 22:05
Устроени сме да търсим истината, но когато я срещнем, не винаги ни харесва.
[Отговори]
Ники, това е статия която има вид на Библейска истина, но всъщност е плод на пълно невежество и неразбиране на Евангелието!
Ти си изцяло калъпиран под влияние на адвентните шаблони, които са ти набивани в главата всяка събота! Жалко! При теб – с подобни статии – паяка е с 1 крак!
[Отговори]
Ники Димов отговори:
14.06.2010 в 22:26
Кое точно в статията има вид на библейска истина, но всъщност не е? Можеш ли да бъдеш по-конкретен?
[Отговори]
Писанието свидетелства, за всеки един ден, че е бил завършен. „5… И стана вечер, и стана утро, ден първи”; „8… И стана вечер, и стана утро, ден втори” …. Бит. гл.1.
Първият, вторият, третият… шестият ден са били оповестени като завършени, но не може да се покаже пасаж в Писанието, където да е записано, че и седмият ден е завършил. Думите „И стана вечер, и стана утро, ден седми” просто отсъстват! Седмият ден никога не е завършвал, защото човеците никога не трябваше да излизат от него. Бог не е искал от човечеството веднъж влязло в Божията почивка, после да излиза от нея и да се връща отново към първия, втория и т.н ден където да живее за себе си, но напротив винаги да живее за Него!
И така Бог постави Адам и Ева да живеят непрестанно в Неговата Почивка, и затова им забрани да ядат от дървото за познаване на добро и зло, защото в деня в който ядяха щяха да познаят доброто и злото и пак щяха да се заредуват вечер, утро, вечер, утро. И точно това искаше старовременната змия. И понеже доброто и злото се върнаха сред човеците, които излязоха от Неговата Свята Почивка, Бог даде на народа Си четвъртата заповед, която казваше да работят шест дни (т.е добро и зло ще има в живота им, вечер и утро, утро и вечер), а на седмия да си починат (т.е да не забравят за великата надежда, че Бог ще възстанови Своята Свята Почивка сред хората Си).
Такива бяха последствията на греха. Обаче „8 Затова се яви Божият Син, да съсипе делата на дявола.”! 1Йоан гл.3.
„8 Защото, ако Исус Навиев беше им дал почивка, Бог не би говорил след това за ДРУГ ден” Евреи гл.4.
Писано е ясно, че почивката в която са почивали евреите в обещаната земя, в която са влезли чрез Исус Навиев от Бога се счита за НИЩО, понеже казва, че ТОВА ВЪОБЩЕ НЕ Е ПОЧИВКАТА НА БОГА, и се налага да се дава ДРУГ ДЕН изясняващ тази почивка.
Ако беше вярно, че седмият ден от седмицата е даден само като пример, нямаше да се каже, че се дава ДРУГ ден, а щеше да се каже, че се дава още един ден подобен на първия споменат, само, че в духовен смисъл. Обаче не се казва така. А се казва, че се даде ДРУГ, което ясно означава, че другия – новия, заема мястото на първия!
И когато тази надежда се изпълни чрез Помазаника, и грехът беше изкупен и отмахнат чрез кръвта Му, тогава се възстанови и Святата Почивка, и апостола изяснява, че времето за тази почивка е „ДНЕС”. Затова всеки, който вярва в Исус и уповава на Него не само за прощение на греховете, но и за освещение, за духовно израстване, за снабдяване, за усъвършенстване, за принасяне на изобилен плод, ТАКЪВ си е починал от всичките си усилия и е осветил Божията Свята Събота (Shabbat, Почивка) според писаното:
„10 Защото оня, който е влязъл в Неговата почивка, той си е починал от своите дела, както и Бог от Своите Си. 11 Затова нека се постараем да влезем в тая почивка, за да не падне някой в това, да дава същия пример на неверие.” Евр. 4 гл.
„8 На кои още се закле, че няма да влязат в Неговата почивка? Не на ония ли, които бяха непокорни? 19 И тъй виждаме, че поради неверието си те не можаха да влязат.” Евр. 3 гл.
Неверието и недостатъчното упование в делото и Личността на Исус е това, което лишава човек от Божията почивка и му навлича Божия гняв.
В Адвентното общество се лансира идеята, че не е достатъчна правдата, която е чрез кръвта на Исус, но ще трябва да се прибави на нея и личната правда от дела по закона. Или така наречената придобита и принадена правда. Каква гнусота! Какво погазване на Божията Свята Събота! И то от онези, които претендират да са най-ревностните й пазители! Пазете се, приятели, от адвентното лицемерите, от злите учители, които искат да продадат на сърцето ви фалшива плътска почивка.
Всичките 613 заповеди са валидни! Исус не случайно каза, че „19 който наруши една от тия най-малки заповеди, и научи така човеците, най-малък ще се нарече в небесното царство; а който ги изпълни и научи така човеците, той ще се нарече велик в небесното царство.” Мат. гл.5:19. Адвентистите, които поради юдействането си, са радетелите на плътското съблюдаване на Божията Събота учат, (и в това отношение те не са християни, а се отвръщат в юдействане), че някои заповеди от 613-те на закона са вече невалидни и така попадат под осъждението на думите на Исус. Въпросът дали заповедите на закона са валидни никога не е стоял. Те всичките са валидни! Исус не дойде да разруши закона, но да го изпълни. Въпросът, който стои обаче е този: – КАК СЕ ИЗПЪЛНЯВАТ ТЕЗИ ЗАПОВЕДИ? Отговорът е този:
„За да се изпълнят изискванията на закона в нас, които ходим, не по плът, но по Дух.” (Римл. 8:4). Праведния Божий закон не се изпълнява като броим заповедите една по една (613 на брой) и се мъчим да ги пазим. Но като разпнем плътта, в която живее греха и беззаконието, и живеем по Дух, защото Духът е Свят, както и закона е свят. Резултата е този, че чрез Духа получаваме Живот, а не смърт както от закона, защото закона дава знание за добро и зло, но не и сила за Живеене в святост. Основния принцип на ходенето в Духа е ходенето с вяра. Което ще рече с пълно упование на Бога и на Неговия Син. Когато вярваме, че Исус е умрял за греховете ни, и се осланяме на Неговата жертва на Кръста за прощение и очистване от всеки грях ние чрез тази вяра опазваме всичките заповеди за жертви и приноси за грях в светилището! Това е Евангелието!
Адвентистите, поради желанието си да се покажат пред целия свят като най- верните, най- ревностните, верният остатък, измежду всички хора, се надуват с плътския си ум, че спазват 10-те божии заповеди и седмичната събота. Но като не са духовно просветени – те не са изпълнители нито на всичките заповеди дадени на юдеите, нито по дух разбират пазенето на закона, всъщност са едни, които объркват човешките умове – нито юдеи, нито хора живеещи Евангелието! Така Адвентизма не е крачка напред в християнството, а крачка назад – към юдействане! Срамота!
Божиите заповеди не са отменени, нито са отпаднали, но ние, християните, ги изпълняваме чрез вяра, а не по плът. По този начин чрез ходенето във вяра и упование на Исус и Неговите думи ние опазваме ЦЕЛИЯ ЗАКОН, без да извършваме никакво беззаконие.
Когато се отречем от себе си и вдигнем кръста си и следваме Него, а не нашите желания, тогава ние си почиваме от всичките си дела И ЖИВЕЕМ В БОЖИЯТА СВЯТА СЪБОТА – „ДНЕС”. Така изпълняваме духовно четвъртата заповед, защото „законът е духовен”!
Защото чрез вяра ние не разваляме закона, но го утвърждаваме! Римл. 3:31 „Тогава, чрез вяра разваляме ли закона? Да не бъде! Но утвърждаваме закона.”
Но забележи внимателно, Ники, че закона не се утвърждава чрез пазене на закона, а се утвърждава ЧРЕЗ ВЯРА!
Когато вярваме, че сме съвършено праведни, чрез жертвата на Исус, когато вярваме, че Той е единственият достоен за следване Господар до степен, че да се отречем от себе си и да Го следваме във всичко, когато вярваме, че Той е възкръснал от мъртвите и че ние ще възкръснем с Него в последният Ден. Когато вярваме, че Той е извършил всичко за нашето спасение, и че неговата благодат е достатъчна да освети нашето минало, настояще и бъдеще и така си почиваме всеки миг от всичките си дела, страхове и усилия – тогава и само тогава, чрез тази вяра ние утвърждаваме закона, и сме светии, а не беззаконници.
А онези, които се съмняват и считат благодатта на Исус за недостатъчна и търчат при буквата на закона да се спасяват или усъвършенстват чрез нея, такива са осквернители на Божията Свята Събота (Почивка), разрушители на закона, и с право наречени беззаконници, чиято гибел не дреме! Пазители на физическата събота – да не би да сте беззаконници?!
Казвам тези думи за да Ви внуша идеята за ОТГОВОРНОСТТА, която стои най-вече върху Адвентните Пастори и Учители, и че не може току така да заемаме тази или онази позиция. „23 Прочее, ако светлината в тебе е тъмнина то колко голяма ще е тъмнината!” Мат. гл.6.
А могат ли Адвентистите да представят някакви Библейски доказателства, че дните за които се говори в Битие 1 гл. са 24 часови периоди – както се иска на някои пастири и учители в ЦАСД?
Аз мога да Ви представя следното доказателство, че те не са свързани с 24 часовите периоди определяни от слънцето, защото имаме ден първи, ден втори, ден трети създадени ПРЕДИ да има създадено слънце. Следователно критерия за ДЕН според Битие 1 гл. не се базира на наличието на СЛЪНЦЕТО, защото ден се формулира много преди слънцето да е създадено.
Виждаме че определянето на границите на деня е на базата на „и стана вечер и стана утро”. След създаването на слънцето не виждаме този критерий да е променен, с други думи то (слънцето) не играе роля в определянето на периода наречен ден.
Естествен е въпроса тогава, какво определя деня? Текста използва „вечер” и „утро” за дефиниране границите на този период. Еврейската дума за „вечер” буквално означава помрачаване, падане на мрак, а тази за „утро” буквално означава „зора”, „разчупване” на тъмнината.
Сега ясно е че тук главния играч в определяне на ден и нощ не е слънцето необходимо за определяне на 24 часови денонощни периоди, а това са светлината и тъмнината. Още в първите стихове виждаме, че земята е вече създадена, но е цялата обладавана от тъмнина. Бог създава светлината и я изпраща да покори тъмнината. И виждаме, че когато светлината разчупи тъмнината и възсиява, Бог излиза на сцената и сътворява по нещо ДОБРО, обаче винаги след това тъмнината успява да падне и да помрачи онова, което е добро. След което светлината отново разчупва тъмата и творческия процес продължава. Може да се забележи, че Бог твори само по време на светлината, а не по време на тъмнината. Исус беше казал нещо подобно: „Ние трябва да работим докле е ден, иде нощ, когато никой не може да работи.” (Йоан 9:4). Тук Исус за 24 часови периоди ли говореше? Или говореше за период подобен на тези в Битие 1 гл.?
Цитираните думи на Исус най- малкото недвусмислено показват, че в Божиите уста думите „ден” и „нощ” са нещо съвсем различно от 24 часови периоди на денонощието. В противен случай думите на Исус трябва да се приемат като забрана да се работи през нощта, или като твърдение, че никой не може да работи през нощта. Което е абсурдно!
Битие 1 гл. разкрива борбата за надмощие между светлината и тъмнината над планетата Земя. Виждаме, че там където Бог създадеше нещо ДОБРО, пък било то и ТВЪРДЕ ДОБРО, винаги падаше тъмнина и наставаше нощ, но в деня когато Бог създаде Почивката не се казва да е настъпила нощ!?! Нима това е ПРОПУСК?! Аз не познавам Библията като книга на пропуските. Всяко нещо което го има или НЯМА е промислено с Божествена прецизност, защото е БОЖИЕ Слово. Истината е такава, каквато е записана, а именно, че със създаването на Почивката, която не е добра, а СЪВЪРШЕНА тъмнината е победена и подчинена, и затова не е записано и „И СТАНА ВЕЧЕР (настъпи тъмнина“, защото където е Божията Почивка тъмнина не може да настъпи. Ето защо Бог освети Почивката и я направи почитаема над всяко друго нещо. От тогава насам света трябваше да се намира в седмия ден – Божията почивка. Греха развали Почивката. Христос я даде отново. И именно поради това човек се спасява чрез вяра и по никой друг начин, защото чрез ВЯРА човек си почива от своите си усилия и дела, и влиза пак в Божията почивка. И вярата е заповядана да се живее ВСЕКИ ДЕН, т.е „ДОКЛЕ Е ОЩЕ ДНЕС“. Иначе на основание на какво Бог ще заповядва чрез пророка да се спазва деня „ДНЕС”, според както е писано „Днес ако чуете гласа му не закоравявайте сърцата си.”
Сиреч няма събота, няма неделя, понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, но „ДНЕС”, т.е ВИНАГИ да сме в почивката да Бога, да сме готови да следваме гласа Му и да изоставяме всичката си работа. Кой може да избегне непоклатимите изводи от следния пасаж: Евреи 4 гл: „7 затова Той пак определя един ден, „днес“, като казва толкоз време по-после чрез Давида, както вече рекохме: „Днес, ако чуете Неговия глас, Не закоравявайте сърцата си“. 8 Защото, ако Исус Навиев беше им дал почивка, Бог не би говорил след това за друг ден. 9 Следователно, за Божиите люде остава една съботна почивка.” Стих 7. – Той (не кой да е а Бог Самия) ПАК ОПРЕДЕЛЯ един ден. След като се определя ПАК нещо, значи е настъпила някаква ПРОМЯНА. Каква е тази промяна? стих 8. – Бог говори за ДРУГ ден. Сега когато думата ДРУГ присъства, то това означава, че става въпрос поне за две неща, и понеже тук се говори за ДНИ, значи имаме поне два различни дни. Единия ден е бил определен, обаче Бог ПАК определя ДРУГ ден и говори за него. Кои са тези два дни? Можеш ли да отговориш? Може ли някой адвентист да ми отговори на този въпрос? Отговора не може да бъде двусмислен, деня който е бил определен е съботата, седмия ден от седмицата, който евреите са спазвали. А ДРУГИЯ ден, който Бог след повторна намеса чрез пророческия глас на Давид определя е деня ДНЕС. Не че Давид прогласява нещо НОВО, а само напомня за истинската същност на Почивката, която Бог създава и освещава при Сътворението. стих 9. – „Следователно…” Нещо се е случило, имало е намеса от Бога, определяне от Бога от което има последствия. Има нещо, което ОСТАВА. Какви са тези последствия, какво остава след намесата на Бога? – „за Божиите люде остава една съботна почивка”. Остава една съботна почивка. Коя е тази почивка, която остава? Онази, която е била преди намесата или след намесата? Преди да се каже „ПАК определя” или след като го е казал?
Няма и не може да има друго отговор освен този: „за Божиите люде остава една съботна почивка” – ДЕНЯТ ДНЕС И сега кой е този, който дръзва да променя това, която Бог е определил?
Една християнска(?) група като адвентистите от седмия ден (ЦАСД) твърдят на базата (ЗАБЕЛЕЖЕТЕ!) на откровенията и екстазните видения на една своя пророчица от 19-ти век (която никой християнин не е длъжен, нито уведомен от Бога, че трябва да познава) на име Елън Уайт, че християните трябва да спазват дословно 10-те заповеди от каменните плочи на Мойсей, наричайки тези 10 заповеди – БОЖИЯТ закон (като БОЖИЯТ закон е ВСИЧКИТЕ заповеди и съдби, които Мойсей записа в Тората (петокнижието) и въз основата на който се сключи завета между Бог и Израел). Следствие на тези откровения адвентистите си препасват коланите да търсят от кол и от въже „доказателства”, че трябва да не се работи в един приблизително 24 часов период от залез слънце в петък до залез слънце в събота. Твърдят, че в този ден има невероятно и специално Божие благословение да се търси Бога да се общува с Бога. Адвентистите твърдят, че чрез съботата ще се определят верните Божии, и аз съм съгласен с това, само, че не чрез тяхната събота, а чрез Божият Shabbat.
А какво е всъщност седмичната събота днес?
Тя е съботата според римската календарна седмица, която е възприета сега, а не според старата еврейска събота, която биваше месечно определяна (всеки нов месец е започвал с първи ден)? Тази събота, която сега се спазва от съботяните, няма никакъв смисъл, защото седмицата не съвпада с истинската еврейска седмица.
Достоверната литература за старозаветната събота е в Библията. Ако четем добре Мойсеевия Закон там съвсем ясно се постановяват много съботи. И съвсем ясно се вижда, че те са конкретен ден от конкретен месец. Освен това, от възстановения през 5-ти век еврейски календар (макар и приблизително възстановен, защото след изгарянето на Храма е нямало останали записи) – се вижда, че седмицата е била месечно определяна, а не календарно определяна!
Седмицата няма нищо общо с цикличността на луната, слънцето и земята. Няма нито едно астрономическо явление, което да може да се върже за седмицата. Най-близо до това е лунният цикъл, но и той не може да се вземе за основа, защото е равен на 29.5 дни, откъдето идва и месецът – приблизително 30 дни. Затова еврейският календар е бил лунен календар, основан върху лунните цикли, и съботите са били настройвани според месеците, а не са вървели отделно от месеците.
Иначе не може да бъде обяснено как е ставало така, че всяка година четиринадесетият ден от годината е бил събота, според Мойсеевия Закон. Въобще, започнем ли да осъзнаваме фактите разбираме, че съботянството днес е основано върху дълбоко невежество относно естеството на старозаветната събота и как тя преминава в новозаветната Божия почивка „ДНЕС”. Излиза, че ЦАСД не познават Мойсеевия Закон, на който твърдят, че се опират, да не говорим за по-дълбоки неща. Само между другото, съвременният календар е въведен за първи път от Юлий Цезар през 46 пр.Хр. и после е модифициран от император Октавиан Август. Преди това слънчев календар не е бил използван в района на Средиземноморието. Нали никой не казва, че Мойсеевият Закон е писан след 46 пр. Хр.?
Никъде в Мойсеевия Закон не се говори за седмични съботи, и всички съвременни юдейски коментатори са единодушни, че не може да се говори за календарна събота в старозаветния Израел. Разбира се, водачите на ЦАСД са неграмотни по тези неща и си нямат никаква представа от истинското естество на старозаветната събота, и затова мозъкът на членовете им е като е промит по тази тема. Та това, което те сега спазват, не е старозаветната седмица, а календарната седмица, която не е съществувала никъде преди 46 пр. Хр. Дори една кратка справка в коя да е енциклопедия ще покаже това. Ние днес възприемаме аритметичната, календарна събота, не защото тя е астрономически или божествено определена, а защото е удобна за изчисления и броене на времето. В древния свят тя не е била използвана. В до класическата епоха древните не са се занимавали с аритметични изчислявания на времето – символичният характер на времето е имал много по-голямо значение от строгата аритметика. Един забележителен пример за „неправилно летоброене” е юбилейната година – на всеки 49 години е трябвало да има една допълнителна, извънредна „съботна” година. Това е друг пример, че седмицата не е точно седмица в аритметичния смисъл, в който съботяните и езическият Цезар си я въобразяват.
Защо ап.Павел изрежда в Кол.2:14-16 „…Празници, Новолуния и съботи, Които са сянка…”? Ако тук Павел говори само за символичните (церемониалните) съботи не мислиш ли, че това е едно безсмислено повторение, тъй като споменатите преди това празници са точно символичните съботи?! Какъв е смисълът Павел да говори един път за празниците, а след това да говори за празниците този път като символични съботи? Какъв е смисълът от такова повторение, не ви ли се струва лишено от смисъл? Иначе аз също съм на мнението, че ако християните ще трябва да избират някакъв ден за поклонение това трябва да е събота защото Бог го избра още при сътворението. Но също така като християнин вярвам, че Божията почивка, в която влизаме чрез вяра според Евр.4гл., изпълнява смисъла и целта на съботата основана при сътворението – Евр.4:10. „Защото оня, който е влязъл в Неговата почивка, той си е починал от своите дела, както и Бог от Своите Си.“
Ако аз си почивам в Христос чрез вяра и имам Неговата правда, аз съм си починал от своите си дела както и Бог от своите. Този стих – Евр.4:10 директно ни препраща към Битие 2-ра глава. Така независимо от закона се изпълнява правдата за, която свидетелстват закона и пророците – Рим.3:21 „А сега и независимо от закон се яви правдата от Бога, за която свидетелстват законът и пророците”.
„1.И тъй, понеже ни остава обещание да влезем в Неговата почивка, нека се боим да не би да се открие, че някой от вас не е достигнал до нея . 2 Защото на нас се донесе едно благовестие, както и на тях; но словото, което те чуха, не ги ползува, понеже не се съедини чрез вяра в ония, които го чуха. 3 Затова ние, повярвалите, влизаме в тая почивка; както рече Бог…. 8 Следователно, за Божиите люде остава една съботна почивка . 10 Защото оня, който е влязъл в Неговата почивка, той си е починал от своите дела, както и Бог от Своите Си. 11 Затова нека се постараем да влезем в тая почивка” (Евр.4:1-3).
И така горните стихове и заключения ни водят до истината, че пазенето на седмичната събота загубва своя смисъл в предвид на новозаветната събота, в, която влизаме чрез вяра. Ако след като съм влязъл в Божията почивка чрез вяра и съм си починал от своите си дела, както и Бог от своите, и целта на седмичната събота е постигната чрез новозаветното упокоение, защо да пазя седмичната събота?! Но ако си мислим, че това новозаветно упокоение не е достатъчно и решим към него да добавим едно плътско пазене на Римската събота – то с това изповядваме, че делото Господне е недостатъчно! Това е богохулство – от невежество! Това, плътско пазене на 24 часовата събота, е юдействане – крачка назад, навън от Новия Завет!
Един непознат Великден – не седмичната събота, а истинската Божия почивка! – това трябва да е заглавието на новата ти статия, Ники!
[Отговори]
Ники Димов отговори:
15.07.2010 в 22:30
Апостоле, благодаря ти за обстойния коментар! Извинявам се закъснелия отговор, но съм доста зает напоследък. Опитал съм се да ти отговоря според темите, които засягаш. И за да знаем, на кой въпрос сме, за удобство съм цитирал някои от изказванията ти в тази връзка, но така или иначе целият ти коментар е публикуван и може да се ползва като сверка. Отговорът ми стана малко дългичък (в два последователни коментара, защото не се събира в един), но отправяш доста въпроси и обвинения, на които трябва да се отговори.
1) Апостол: „Първият, вторият, третият… шестият ден са били оповестени като завършени, но не може да се покаже пасаж в Писанието, където да е записано, че и седмият ден е завършил… Седмият ден никога не е завършвал, защото човеците никога не трябваше да излизат от него… И понеже доброто и злото се върнаха сред човеците, които излязоха от Неговата Свята Почивка, Бог даде на народа Си четвъртата заповед, която казваше да работят шест дни (т.е добро и зло ще има в живота им, вечер и утро, утро и вечер), а на седмия да си починат (т.е да не забравят за великата надежда, че Бог ще възстанови Своята Свята Почивка сред хората Си)… Още в първите стихове виждаме, че земята е вече създадена, но е цялата обладавана от тъмнина. Бог създава светлината и я изпраща да покори тъмнината… Битие 1 гл. разкрива борбата за надмощие между светлината и тъмнината над планетата Земя. Виждаме, че там където Бог създадеше нещо ДОБРО, пък било то и ТВЪРДЕ ДОБРО, винаги падаше тъмнина и наставаше нощ, но в деня когато Бог създаде Почивката не се казва да е настъпила нощ!?!… със създаването на Почивката, която не е добра, а СЪВЪРШЕНА тъмнината е победена и подчинена, и затова не е записано и „И СТАНА ВЕЧЕР (настъпи тъмнина“, защото където е Божията Почивка тъмнина не може да настъпи. Ето защо Бог освети Почивката и я направи почитаема над всяко друго нещо. От тогава насам света трябваше да се намира в седмия ден – Божията почивка… Сиреч няма събота, няма неделя, понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, но „ДНЕС“, т.е ВИНАГИ да сме в почивката да Бога, да сме готови да следваме гласа Му и да изоставяме всичката си работа.“
Ники Димов: На какво основание трябва да приемем, че щом като за седмия ден не е казано, че е завършил както другите дни, то това означава, че той никога не е трябвало да приключва за хората? Прочети по-внимателно текста за завършването на шестия и създаването на седмия ден. След като Господ създава хората в шестия ден, оценката за направеното е възходяща: „И Бог видя всичко, което създаде; и, ето, беше твърде добро. И стана вечер, и стана утро, ден шести“ (Бит. 1:31). Веднага след това се казва: „Така се свършиха небето и земята и цялото тяхно войнство“ (Бит. 2:1). Със създаването на хората всичко сътворено от Бога чрез Неговата активна творческа дейност вече е било създадено. Но има още едно нещо, което ще последва и то ще е доста по-различно. То пак бива създадено от Бога, но вече не чрез Неговата активна творческа дейност, а чрез Неговата почивка: „И на седмия ден, като свърши Бог делата, които беше създал, на седмия ден си почина от всичките дела, които беше създал. И благослови Бог седмия ден и го освети, защото в него си почина от всичките си дела, от всичко, което Бог беше създал и сътворил“ (Бит. 2:2, 3). Божията активна творческа дейност е приключила, но почивайки Си Той прави още едно творение, ново творение – съботата. След като новото творение на Бога е толкова по-различно като естество и предназначение в сравнение с извършеното през шестте творчески дни, не е ли нормално, ако използваният език се промени и излезе от формулата „и стане вечер, и стана утро, ден…“? Как може липсата на този израз по отношение на седмия ден да води до такова широко приложение на съботата и да се твърди, че хората никога не е трябвало да излизат от нея? Едно такова тълкувание излиза от семплостта и буквалността на творческия доклад и му внася прекалено голямо „духовно“ значение. Вярно е, че описаният „конфликт“ между тъмнината и светлината в началото загатва, че злото вече е съществувало по време на сътворението на земята (апостол Йоан използва именно езика на Битие, за да предаде виждането си за този конфликт – Йоан 1:1-5), но да се твърди, че всеки път, когато по време на творческата седмица тъмнината пада, помрачава доброто, е доста пресилено и противоречи на идеята за съвършеното Божие творение. Единственото място, през което злото е можело да проникне на земята, е дървото за познаване на доброто и злото (Бит. 2:16, 17). Да се търси в дните на сътворението наличие и победа (макар и временна) на злото, означава да се подцени съвършенството на Божието творческо дело, да се излезе от яснотата и буквалността на творческия доклад и да се прави тълкувание несъобразено с използваната литературна форма. А това винаги е било грешка!
Дори и да не е упоменато, че съботата е завършила както останалите дни, текстът на четвъртата заповед ясно показва, че тя, както и останалите шест дни, са 24-часови дни, които имат своето начало и край: „Защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко що има в тях, а на седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети“ (Изх. 20:11). Колко по-ясен текст от този може да има?
Друго противоречие в представената от теб теория е твърдението, че в деня, в който Адам и Ева познаят доброто и злото, те щели да излязат от съботата и да се върнат към редуването на вечерите и утрините. Грехопадението на човека е действие, което го вкарва в бунт срещу Бога и води до проклятие на земята. Ако, както твърдиш, това е довело човека до състоянието по време на сътворението, какво лошо има в това състояние? То винаги е бивало определяно като добро (Бит. 1:4, 10, 12, 18, 21), а в края – дори твърде добро (Бит. 1:31). В крайна сметка грехопадението крачка назад към нещо добро ли е било или към нещо лошо?
Това, че още в Едем дните се течали един след друг като денонощия, проличава от факта, че човекът е бил заселен в Едемската градина, за да я обработва и да я пази (Бит. 2:15). Ако преди грехопадението той е живеел само в съботата, тогава как е обработвал градината, след като това не е ден, в който подобно нещо може да се извършва? (Еврейският термин използван там ясно показва, че в този ден не трябва да се работи като противовес на останалите дни от седмицата.) Очевидно, че в шест дни от седмицата той е работил и обработвал градината според Божията заповед, а в седмия си е почивал.
Освен това се посочва и възрастта на Адам, когато се ражда сина му Сит – 130 години (Бит. 5:3). За да може да се изчисли нечия възраст, е нужно да се сумират дните, които този човек е живял. Как би могло да стане това, ако Адам е живял неопределен период от време в Едем наречен от теб „живот в събота“? Очевидно и тогава времето е текло, както тече днес и Мойсей е бил в състояние да определи възрастта на Адам към даден момент. А това ще рече, че идеята, че Адам и Ева са били в постоянна събота в рая преди грехопадението, отпада.
2) Апостол: „А могат ли Адвентистите да представят някакви Библейски доказателства, че дните за които се говори в Битие 1 гл. са 24 часови периоди – както се иска на някои пастири и учители в ЦАСД?… имаме ден първи, ден втори, ден трети създадени ПРЕДИ да има създадено слънце. Следователно критерия за ДЕН според Битие 1 гл. не се базира на наличието на СЛЪНЦЕТО, защото ден се формулира много преди слънцето да е създадено.
Виждаме че определянето на границите на деня е на базата на „и стана вечер и стана утро“. След създаването на слънцето не виждаме този критерий да е променен, с други думи то (слънцето) не играе роля в определянето на периода наречен ден… Още в първите стихове виждаме, че земята е вече създадена, но е цялата обладавана от тъмнина. Бог създава светлината и я изпраща да покори тъмнината…“
Ники Димов: Винаги, когато еврейската дума „йом“ (ден) е придружена от определено число (както е в творческия доклад), означава 24-часов период: „А водите се застояха по земята сто и петдесет дни (йом)“ (Бит. 7:24; виж Бит. 7:11; Изх. 16:1). Отново ще се обърна към едно доказателство, което е прекалено ясно, за да не бъде разбрано – Четвъртата заповед: „Защото в шест дни (йом) Господ направи небето и земята, морето и всичко що има в тях, а на седмия ден (йом) си почина; затова Господ благослови съботния ден (йом) и го освети“ (Изх. 20:11).
Дните на сътворението са били буквални, 24-часови дни, чрез което е създадена седмицата. Бог не се нуждае от дълги, неопределени периоди от време, за да сътвори нещо, защото „чрез словото на Господа станаха небесата и чрез дишането на устата Му цялото им множество… защото Той каза, и стана; Той заповяда, и затвърди се“ (Пс. 33:6, 9).
Разбира се, че в първите три творчески дни все още не е имало слънце. Но това не означава, че не е имало светлина, чрез която да се създаде ефекта „вечер-утро“, което всъщност е важното в определянето на денонощието. Добре знаеш, че първото нещо, което Бог създал, била светлината (Бит. 1:3). Така че още от самото начало е била създадена предпоставката светлата и тъмната част от денонощието да играят роля в определянето на началото и края на един ден. След като в четвъртия ден Бог създал слънцето, чиято роля трябвало да бъде да дава светлина на земята (Бит. 1:14-18), то поело и ролята в създаването на ефекта „вечер-утро“ оттук нататък. Затова и след като Мойсей говори за началото и края на съботата (Лев. 23:32), той говори за залеза на слънцето (виж също Марко 1:32). Така че фактът, че в първите три творчески дни слънцето не е играело роля в определянето на началото и края им, не означава, че след това то не играе роля. Иначе защо в Библията ще е казано толкова ясно, че денят започва със залеза на слънцето?
3) Апостол: „Писано е ясно, че почивката в която са почивали евреите в обещаната земя, в която са влезли чрез Исус Навиев от Бога се счита за НИЩО, понеже казва, че ТОВА ВЪОБЩЕ НЕ Е ПОЧИВКАТА НА БОГА, и се налага да се дава ДРУГ ДЕН изясняващ тази почивка…Затова всеки, който вярва в Исус и уповава на Него не само за прощение на греховете, но и за освещение, за духовно израстване, за снабдяване, за усъвършенстване, за принасяне на изобилен плод, ТАКЪВ си е починал от всичките си усилия и е осветил Божията Свята Събота (Shabbat, Почивка)… Кой може да избегне непоклатимите изводи от следния пасаж: Евреи 4 гл… Кои са тези два дни? Можеш ли да отговориш? Може ли някой адвентист да ми отговори на този въпрос? Отговора не може да бъде двусмислен, деня който е бил определен е съботата, седмия ден от седмицата, който евреите са спазвали. А ДРУГИЯ ден, който Бог след повторна намеса чрез пророческия глас на Давид определя е деня ДНЕС… [цитира се Евр. 4:1-3] И така горните стихове и заключения ни водят до истината, че пазенето на седмичната събота загубва своя смисъл в предвид на новозаветната събота, в, която влизаме чрез вяра. Ако след като съм влязъл в Божията почивка чрез вяра и съм си починал от своите си дела, както и Бог от своите, и целта на седмичната събота е постигната чрез новозаветното упокоение, защо да пазя седмичната събота?!“
Ники Димов: Не веднъж съм срещал текстът от Евр. 3 и 4 гл. да се използва като аргумент срещу седмичното спазване на съботата. В повечето случаи стиховете от този пасаж се взимат безразборно, за да докажат някаква идея, което е меко казано неправилно. Затова ще си позволя един кратък анализ на този текст, за да видим, каква всъщност е идеята му.
Въпросният пасаж говорещ за почивката на Божия народ и денят „днес“, който Бог определя, се намира в Евр. 3:6б-4:11. Още от самото начало се засяга въпроса вярващите да устоят докрай (3:6б). Големият проблем е неверието, което води до отстъпление (ст. 12) и затова християните трябва да се увещават един друг, за да не се заблудят. Това увещаване трябва да се прави своевременно, като благоприятната възможност за всеки е наречена „днес“ (ст. 13, виж ст. 7, 8). Само устояването докрай прави вярващите участници в Христос (ст. 14, 15). За пример на неверие, бунт и отстъпление са посочени евреите изведени от Египет чрез Мойсей, които измрели в пустинята и не успели да стигнат до Обещаната земя (ст. 16-18). Тук именно Обещаната земя е наречена „почивка“ (ст. 18).
В края на тези разсъждения авторът на посланието прави извода: „И тъй виждаме, че поради неверието си те не можаха да влязат“ (Евр. 3:19). Всичко, с което този текст се занимава дотук, касае неверието, поради което вярващият може да напусне дръзновението и първоначалната си увереност. Денят „днес“ представлява едно време на благодат, в което вярващите могат да се утвърдят във вярата си. Извеждането на евреите от Египет и въвеждането им в Обещаната земя е било демонстрация на Божията сила да изведе човека от робството на греха и да го въведе в свободата на връзката с Бога. Затова Обещаната земя е сравнена с почивка, в която евреите щели да влязат, ако имали вяра. И понеже християнството вече било излязло от географските ограничения на обещанията към древния Израил, авторът на посланието посочва тази опитност като нещо, което касае всеки вярващ (Евр. 4:1). Както за древните израилтяни, така и за настоящите християни проблемът си остава неверието, поради което човек се лишава от възможността да влезе в Божията почивка (ст. 2). Само вярващият влиза в нея (ст. 3). Тук вече виждаме, че думата „почивка“ започва да придобива значение на опитността на спасението на вярващия – мирът, успокоението и уверението, че е приет от Бога.
Едва към този момент от разсъжденията си, когато говори за опитността на спасението, авторът прави връзка със съботата (ст. 4). До тук той илюстрира Божията почивка с влизането в Обещаната земя и опитността на спасението, но сега добавя и нещо ново – почивката, която Господ създал при сътворението на земята (ст. 4, 5). На пръв поглед това са две различни неща и все пак тук авторът нито си противоречи, нито казва нещо необичайно. Делото на изкуплението (демонстрация на което за древните израилтяни бил изходът от Египет) е дело много подобно на сътворението на земята. Изкуплението е вид пресътворяване на човека (виж 2 Кор. 5:17). Не случайно в Четвъртата заповед като основание за освещаване на съботата се посочва създаването на земята (Изх. 20:8-11), но в другата й версия Мойсей добавя като основание и освобождението от Египет (Втор. 5:12-15). Сътворение и изкупление са много подобни дела. Съботата е пряко свързана както със сътворението, така и с изкуплението. Така че никак не е изненадващо, че авторът на Посланието към евреите прави връзка към нея, когато говори за спасението илюстрирано с почивката. Очевидно неверието на евреите им попречило да влязат в Божията почивка и затова било необходимо да се говори за друг ден (ст. 8) – нещо, което касае и християните (виж ст. 1-3, 6). Макар и идеята за почивката на Обещаната земя да пропаднала, има една друга почивка, която е достъпна за всеки вярващ: „Следователно, за Божиите люде остава една съботна почивка“ (ст. 9). Влизането в Обещаната земя е било свързано с определени ограничения, но съботната почивка достига до всеки, защото тя е част от времето и всеки „минава“ през седмия ден на седмицата.
Интересно е да се отбележи, че използваната тук дума за съботна почивка е „сабатизмос“ (в някои български Библии текстът е „съботна почивка“, но в оригинал думата е само една – сабатизмос). Това прави впечатление, защото навсякъде в разглеждания пасаж, където се споменава думата „почивка“ (Евр. 3:11, 18; 4:1, 3, 5, 8, 10, 11), се използва гръцката дума „катапаусис“ – „почивка“. А тук думата е различна и неминуемо сочи към Четвъртата заповед. Всъщност думата „сабатизмос“ не съществува в гръцкия език. Тя е създадена от автора на посланието (не е необичайно библейските автори да излизат от познатите езикови и граматически структури, за да предадат по-добре идеите си), който използвал еврейската дума за събота „шабат“ и гръцка наставка. Това без съмнение показва, че в тази част от разсъжденията си той стъпва на почивката, както е посочена в Четвъртата заповед. Това е заповед касаеща време и е достъпна за всички вярващи независимо, къде се намират и тя е, която остава за Божиите люде. Тази почивка възпоменава Божието творческо дело. Но понеже изкуплението е дело много подобно на сътворението, съботата от Четвъртата заповед става знак за възпоменание и на изкуплението чрез Христос – нещо, което е било посочено от Мойсей още от самото начало (Втор. 5:12-15), но което през годините е било пренебрегвано. Използвайки аналогия с творческите дни авторът на Посланието към евреите твърди, че чрез освещаването на седмия ден събота верният християнин демонстрира, че той не е в състояние да се спаси сам чрез собствените си дела, но разчита за това на делото на Бога (Евр. 4:10). Правилното освещаване на съботата изисква от човека да остави собствените си опити да се спаси, собствените си дела и да приеме Божият безплатен дар. Така съботата се превръща в знак за оправдание чрез вяра. Не само, че освещаването на седмия ден не е дело на законничество и опит сам да се оправдаеш пред Бога (както често биват обвинявани адвентистите), но напротив – то ясно показва, че само чрез вяра може някой да бъде спасен.
Така че в този пасаж срещаме две понятия:
- денят „днес“ – възможността, която всеки ден получаваме, за да затвърдим вярата си (Евр. 3:7, 8, 13-15; 4:7, 8);
- „почивка“ – опитността на спасението, при която всеки отишъл при Бога чрез Христос получава прощение, приемане, мир и успокоение (Евр. 3:11, 18; 4:1, 3, 5, 8). Почивката, както трябва да бъде съблюдавана според Четвъртата заповед, също илюстрира опитността на спасението и затова е също посочена (Евр. 4:9-11).
Не е ли очудващо, че в един текст, в който някой вижда единствено и само потвърждение на необходимостта да се освещава седмия ден събота, друг вижда основания да спре да го прави под предлога за „духовно“ спазване на съботата всеки ден?
4) Апостол: „Тя е съботата според римската календарна седмица, която е възприета сега, а не според старата еврейска събота, която биваше месечно определяна (всеки нов месец е започвал с първи ден)? Тази събота, която сега се спазва от съботяните, няма никакъв смисъл, защото седмицата не съвпада с истинската еврейска седмица.
Достоверната литература за старозаветната събота е в Библията. Ако четем добре Мойсеевия Закон там съвсем ясно се постановяват много съботи. И съвсем ясно се вижда, че те са конкретен ден от конкретен месец… Седмицата няма нищо общо с цикличността на луната, слънцето и земята. Няма нито едно астрономическо явление, което да може да се върже за седмицата… Иначе не може да бъде обяснено как е ставало така, че всяка година четиринадесетият ден от годината е бил събота, според Мойсеевия Закон… Никъде в Мойсеевия Закон не се говори за седмични съботи, и всички съвременни юдейски коментатори са единодушни, че не може да се говори за календарна събота в старозаветния Израел.“
Ники Димов: Ако твърдиш, че произходът на седмицата се намира в римски или някакъв друг календар, това означава, че признаваш, че не вярваш в Библията, където повече от ясно е посочено, че седмицата е създадена от Бога при сътворението на земята (ще ми са пак да те накарам да прочетеш текстът на Четвъртата заповед). Един от силните аргументи за боговдъхновеността на Библията е нейния доклад за произхода на седмицата. Тя наистина няма астрономично обяснение, тя съществува защото Бог я е направил. И ако ти отричаш библейското обяснение на този въпрос, задължително трябва да те попитам: Апостоле, ти вярваш ли, че Библията е боговдъхновена и че говори истината?
Прави впечатление, че изобщо не можеш да разграничиш еврейския граждански от еврейския религиозен календар. Съботата от четвъртата заповед е свързана с гражданския календар. Тя винаги е седмия ден от седмицата. (Днешната събота съвпада напълно със седмичната събота, която старозаветните евреи са освещавали. Има достатъчно много астрономични и други доказателства, които показват, че седмичният цикъл не се е променил. Затова и съвременните евреи, които най-добре знаят, кой ден е събота, освещават същата събота, която адвентистите освещават.)
С оглед служенето и покланянето на Бога и разкриването на Неговия план за спасение е бил създаден и религиозния календар, който касаел определени религиозни празници. (Началото на неговото оформяне личи много ясно от наредбата за пазенето на първата Пасха, а също и от постановяването на Празника на безквасните хлябове – Изх. 12:2-6; 13:3-10). Някои от тези празници са се празнували по същия начин, по който се е празнувала седмичната събота, макар и всяка година да се падали в различни дни от седмицата. Понеже били празнувани както се празнува съботата, те също били наречени съботи. Когато те били дадени, Мойсей направил едно ясно разграничение: „Тия са Господните празници, в които да свиквате свети събрания, за да принасяте жертва чрез огън Господу, всеизгаряне, хлебен принос, жертва и възлияния, всяко на определения му ден, освен Господните съботи и освен всичките обреци, и освен всичките доброволни приноси които давате Господу“ (Лев. 23:37, 38). Надявам се, че успяваш да забележиш думичката „освен“. Празникът на безквасните хлябове, Петдесятницата, Денят на умилостивението и т.н. били празници, които се падали в различни дни от седмицата – „всяко на определения му ден“, но се празнували като Господните съботи. Това са били Господни празници, в които се свиквали свети събрания освен Господните съботи. Затова съботата от седмия ден е разграничена още от самото начало на тази заръка (виж Лев. 23:2-4). Понякога се е случвало някоя събота от церемониалните празници да съвпадне със седмичната събота. Този ден евреите наричали „голяма събота“ (Йоан 19:31). Всъщност защо не прочетеш отново статията Един непознат Великден? Там този въпрос е обяснен.
И ако все още ти е трудно да разбереш разликата между седмична и церемониална събота, ще ти дам един пример. Трети март е националният празник на България и затова в него не се работи – той е почивка, празник. Той винаги се празнува на трети март. Понякога той се пада в понеделник, друг път – във вторник, друг път – в четвъртък и т.н. В който и от работните дни на седмицата да се падне обаче, в него не се работи и се отбелязва като празник – така сякаш е дошъл уикенда и хората не отиват на работа. Понякога обаче трети март се пада през събота или неделя – дни, в които като цяло не се работи – и така празникът става част от установената вече трудова неактивност на хората през уикенда. Точно такова нещо са представлявали церемониалните съботи и тяхното празнуване в различни дни от седмицата в различните години. Не смятам, че е толкова трудно да се разбере.
Цялото ти объркване по отношение на седмицата и еврейския календар произхожда именно от неразграничаването на гражданския от религиозния календар на евреите. Това са два различни календара. Ще го повторя. Когато става дума за постановените чрез Мойсей празници, които трябвало да се празнуват в определеното им време, се има предвид религиозния календар. Съботата от четвъртата заповед е част от гражданския календар – тя съществува много преди евреите да се оформят като нация и да получат наредби за обредите си, тя съществува от сътворението на земята.
5) Апостол: „Защо ап. Павел изрежда в Кол. 2:14-16 „…Празници, новолуния и съботи, които са сянка…“? Ако тук Павел говори само за символичните (церемониалните) съботи не мислиш ли, че това е едно безсмислено повторение, тъй като споменатите преди това празници са точно символичните съботи?!“
Ники Димов: Не всички празници на евреите били празнувани като събота. Например Пасхата не е била празнувана като събота. А тя е била един от най-важните еврейски празници. Така че в текста от Кол. 2 гл. няма никакво безмислено повторение, а засяга различни аспекти от религиозния живот на евреите, които са намерили своето изпълнение в жертвата на Христос: „И тъй, никой да ви не осъжда за това, което ядете или което пиете, или за нещо относно някой празник, или новомесечие, или събота; които са сянка на онова, което ще дойде, а тялото е Христово“ (Кол. 2:16, 17). Тук съвсем ясно се говори за онези празници или дейности, които са сянка на Христовото дело (виж Езек. 45:17). Как съботата от Четвъртата заповед може да бъда част от тях, когато тя е била създадена при сътворението на земята, т.е. преди да се появи греха, а от там – и нуждата от изкупление чрез Христос?
Още в самото начало на този пасаж Павел посочва, кой закон има предвид: „И като изличи противния нам в постановленията Му закон, който беше враждебен нам, махна го отсред и го прикова на кръста“ (Кол. 2:14). Само за един закон се казва, че е служил като свидетелство против човека – церемониалния (Втор. 31:26). Това е законът, който Исус приковал на кръста със смъртта Си (Дан. 9:27; Матей 27:50, 51).
Смятам, че всичко посочено по-горе по темата за „духовното“ спазване на съботата доказва несъстоятелността на теорията, която предлагаш. И ако изложеното дотук не ти звучи достатъчно убедително, бих искал да ти представя още три много слаби страни на концепцията ти:
1. Пренебрегва относителното мълчание на Новия завет по отношение на съботата.
Един от основните принципи, които са залегнали във формирането на Свещеното писание (пък и не само на него), е, че не се говори за неща, които не са проблем. Противниците на седмичното спазване на съботата често забравят това.
Като се има предвид, колко важна за евреите е била съботата, лесно може да се предположи, че ако тя е била отменена чрез Христовата смърт или е преминала в „духовно“ спазване във всеки ден от седмицата, това е щяло да предизвика такъв сериозен дебат в средите на църквата, че Новият завет щеше да бъде поне толкова дебел, колкото Стария.
Като пример в тази връзка можем да вземем обрязването. След като на Първия апостолски събор се взима решението от езичниците приемащи Христос да не се иска да се обрязват, също се преценява, че това решение трябва да бъде разпратено до всички чрез писма (Деян. 15:19-29). Обрязването е нещо много важно за евреина, въпреки че е дадено като постановление едва от времето на Авраам. И все пак този въпрос предизвикал толкова сериозна дискусия, че в почти всяко свое послание апостол Павел отделя място да говори за него и неговото истинско значение. А можеш ли да си представиш, какъв дебат би предизвикала идеята, че след смъртта и възкресението на Христос не е необходимо повече седмично спазване на съботата? Ако е имало нещо такова, ранната църква е щяла да експлодира от спорове – дебати между самите християни и дебати на християни с юдеите. Но такова нещо няма! Именно спорадичното споменаване на съботата в Новия завет е едно от най-силните доказателства, че в нея не са настъпили никакви промени – християните след смъртта на Христос са освещавали седмия ден събота по същия начин, както и преди Неговата смърт. Това твоята теория за „духовно“ спазване на съботата всеки ден пропуска.
2. Пренебрегва автентичността на опитността на старозаветните вярващи.
Другият проблем, който срещам с теорията ти, е сериозното разграничаване на опитността на спасението на новозаветните вярващи от тази на старозаветните. Спасението по благодат чрез вяра „изобретение“ на Новия завет ли е или го има и в Стария? Естествено, че го има в Стария завет (Бит. 15:6; Авак. 2:4). И старозаветните, и новозаветните вярващи се спасяват по един и същи начин. Разликата е в това, че за едните жертвата на Месията е в бъдещето, а за другите е вече извършена. Но това, че за старозаветните вярващи Обещаният все още не е дошъл, не значи, че те преживяват опитността на спасението в по-малка степен или с по-лошо качество. Те са могли да имат същата увереност в спасението и мир, както и новозаветните. В такъв случай, ако след смъртта на Христос седмичното спазване на съботата отпада като преминава в „духовно“ спазване всеки ден от седмицата бидейки в истинската Божия почивка и денят „днес“ всеки ден, защо е било необходимо искренните старозаветните вярващи да спазват и седмичната събота? Ако тяхната опитност е автентична, тя няма да е по-различна от тази на новозаветните вярващи и тогава седмичното спазване на съботата би трябвало да отпадне за тях със същата сила, както е станало за новозаветните. Но виждаме, че това не се е случило. Пророк Еремия (в чиято опитност с Бога едва ли можем да се съмняваме), взема много насериозно седмичното съблюдаване на съботата и даже твърди, че съботата трябва да се освещава чрез въздържане от определен вид труд и че нарушаването й ще донесе бедствие на Ерусалим (Ерем. 17:21-27). Защо този пророк ще се занимава с този вид съблюдаване на съботата, ако преживявайки Божието спасение за него всеки ден е събота?
Изложената от теб теория на практика прави опитността на новозаветните вярващи по-значима и с по-голямо качество от тази на старозаветните. А това е трудно доказуема теза.
3. Пренебрегва историческите доказателства за конфликта „събота-неделя“ през вековете.
Последната слабост на предлаганата от теб теория, на която се спирам, е тоталното пренебрегване на море от документи доказващи, че ранните християни и поколенията след тях са гледали на съботата като специален ден за освещаване. Ако приемем, че в християнската църква е настъпила промяна в разбирането за съботата (и въпреки това ранните християни са останали мълчаливи по този въпрос) и че тяхната опитност е по-значима от тази на старозаветните вярващи, това би означавало, че след като първото поколение християни си отиде (където юдейският корен е много силен), би трябвало следващите поколения напълно да забравят въпроса за съботата и той повече да не представлява никакъв спорен въпрос (така както въпросът за обрязването е слязъл от дискусия след време). И въпреки това, когато апостол Йоан пише Откровението (непосредствените му читатели са второто поколение християни), още в самото начало, когато говори за обстоятелствата по получаването на първото му видение, той изрично споменава, че го е получил в събота (виж статията Кой е Господния ден в Откр. 1:10?). Защо ще го прави, ако това е бил вече въпрос без значение? Документите от втори век и след това говорят за една много яростна битка между съботата и неделята в средите на църквата. Защо ще го има това, ако ранните християни са разбирали съботата като теб – всеки ден е събота, когато си с Бога? Ако това е било виждането на ранните християни, изобщо е нямало да има дискусии, послания, събори и какво ли не, посветени на конфликта „събота-неделя“. А ги има. И то изключително много.
Така че и реалността в християнската църква след апостолите опровергава теорията ти. Смятам, че в основата на гореизложената концепция стои неразбиране на въпроса за светостта. Свет означава „отделен за специална употреба“. Идеята е, че нещата трябва да се разграничават. Ако дадено нещо е за всекидневна употреба, то не е непременно лошо, но когато дойде специалния момент, се употребява другото, светото, а не това, което е всекидневно. На този принцип стои разбирането за скинията сред шатрите на израилтяните, десятъкът, Божият народ в света и др. На този принцип стои и съботата. Шестте дни на седмицата не са лоши сами по себе си. Те са нещо добро и в тях трябва да се работи. Седмият ден обаче е различен. В него всекидневното се оставя настрана, за да отстъпи място на специалното. Едното се разграничава от другото. Така че никакво „духовно“ разбиране и практикуване на съботата всеки ден не може да се вмести в концепцията „обикновено-свето“, на която стъпва съботата.
Смятам, че подобна теория може да се роди само в човек, който никога не е вкусвал от насладата и светостта на съботния ден. И когато говоря за насладата от съботата, единственото, което мога да направя, е да цитирам този стих (на един старозаветен вярващ с дълбока опитност с Бога): „Ако отдръпнеш ногата си в събота, за да не вършиш своята воля в светия Ми ден и наречеш събота наслада, света на Господа, почитаема и Го почиташ като не следваш в нея своите си пътища, и не търсиш своето си удоволствие, и не говориш своите си думи, тогава ще се наслаждаваш в Господа и Аз ще те направя да яздиш по високите места на земята, и ще те храня в наследството на баща ти Якова; защото устата Господни изговориха това“ (Исая 58:13, 14).
Апостоле, това е истинското преживяване на съботата – когато дойде петък вечерта, да оставиш настрана всички свои пътища и планове и да се потопиш в небесната атмосфера на специалния ден на Бога! Ти самият казваш, че ако трябва да се освещава някакъв ден от християните, според теб това трябва да е съботата. Тук наистина си прав. Опитай и виж, как ще се изпълни обещанието на Исая и за теб!
6) Апостол: „Всичките 613 заповеди са валидни!… Адвентистите… учат…, че някои заповеди от 613-те на закона са вече невалидни… КАК СЕ ИЗПЪЛНЯВАТ ТЕЗИ ЗАПОВЕДИ?… Когато вярваме, че Исус е умрял за греховете ни, и се осланяме на Неговата жертва на Кръста за прощение и очистване от всеки грях ние чрез тази вяра опазваме всичките заповеди за жертви и приноси за грях в светилището! Това е Евангелието!… Божиите заповеди не са отменени, нито са отпаднали, но ние, християните, ги изпълняваме чрез вяра, а не по плът. По този начин чрез ходенето във вяра и упование на Исус и Неговите думи ние опазваме ЦЕЛИЯ ЗАКОН, без да извършваме никакво беззаконие.“
Ники Димов: Това твърдение наистина изглежда много набожно, но е доста пресилено. Библията прави разграничение между законите, които функционирали в Израил. Божият закон на Десетте заповеди бил написан на каменни плочи, които били поставени в ковчега на завета (Изх. 25:21; виж 31:18; 32:15; 34:29). Това са заповедите, които изразяват двата велики принципа на Божието управлание – обичай Бога и обичай ближния си (Втор. 6:4, 5; Лев. 19:18; Матей 22:35-40). Тези заповеди са израз на Божия характер и воля, поради което са непроменими. Те разкриват греха и точно поради това се явява необходимостта от изкупление на човека (Пс. 111:7-9). Всички други постановления, които касаели гражданската уредба на нацията или религиозните задължения на израилтяните, били написани на свитък, който бил поставен до ковчега (Втор. 31:26). Именно тези закони били наречени „Мойсеевия закон“ (думата закон има много значения и само литературния контекст може да покаже, с какво значение се използва на дадено място в Библията). Очевидно законът, който е в ковчега на завета, стои на вечни принципи, които са преди създаването на земята, а законът свързан с жертвоприношенията и службите в светилището се появява, след като човекът съгрешил и в своята символичност сочел на идващият Изкупител. И Спасителят дошъл и изкупил хората изпълнявайки казаното за Него в обредния закон. Как тогава е възможно наредбите на този обряден закон да бъдат определени като валидни за християните, пък дори и да става дума за „духовното“ им спазване? Как например можеш духовно да изпълниш жертвите за грях в светилището? Като вярваш в принесената за теб жертва от Христос? Естествено, че вярата в жертвата на Исус е фундамента на връзката ни с Него, но това не може да е „духовно“ изпълнение на заповедите за жертването в светилището.
За Месията изрично е казано, че Той „ще направи да престанат жертвата и приноса“ (Дан. 9:27). Тогава как може да се твърди, че те все още са валидни? В Посланието към евреите се разглежда този въпрос и се посочва несъвършенството на обредните изисквания и как те биват заменени от съвършеното изкупление и служене на Христос (Евр. 10:1-9). Авторът заключава: „Той отмахва първото, за да постанови второто“ (ст. 9). Очевидно някои закони са вече невалидни! Те са изпълнили предназначението си и няма как да бъдат изпълнявани дори „духовно“ от християните.
Там, където апостол Павел говори за изпълняването на изискванията на закона в нас, има предвид само моралния закон (Римл. 8:1-4). Именно него падналата човешка природа не може да изпълни (виж Римл. 7:5-25) и затова е нужен Светия Дух, за да може законът да бъде вписан в сърцето на вярващия и чрез Неговата благодат да бъде изпълняван (Езек. 36:26, 27). Чрез Духа ние можем и трябва да изпълняваме моралния, вечен закон на Бога. Няма как чрез това да се превърнем в изпълнители и на церемониалните закони.
Така че когато адвентистите казват, че определени изисквания не са вече актуални за християните, те имат предвид именно сянковите постановления сочещи на оригинала, Исус Христос. Пък и не мисля, че адвентистите са единствените, които вярват в това.
[Отговори]
Ники Димов отговори:
15.07.2010 в 22:39
7) Апостол: „В Адвентното общество се лансира идеята, че не е достатъчна правдата, която е чрез кръвта на Исус, но ще трябва да се прибави на нея и личната правда от дела по закона. Или така наречената придобита и принадена правда…“
Ники Димов: Никога адвентистите на са вярвали, че благодатта на Бога е недостатъчна за спасението на грешника и е нужно нещо допълнително! Вероятно ни бъркаш с други общества. Изразите „вменена правда“ и „придадена правда“ (не придобита и принадена) имат за цел да опишат цялостната опитност на спасението. Вменената правда е правдата, с която Бог покрива грешника, който се покайва. Той отмива греховете му и каещият се човек застава пред Всевишния като че никога не е съгрешавал – невинен и оправдан. Придадената правда е силата, която Бога дава, за да се води праведен живот и подсигурява стремежът за освещение да постигне целта си. Може би най-добре двата вида правда са демонстрирани от опитността на Павел: „Но това, което беше за мене придобивка, като загуба го счетох за Христа. А още всичко считам като загуба заради това превъзходно нещо – познаването на моя Господ Христос Исус, за Когото изгубих всичко и считам всичко за измет, само Христос да придобия и да се намеря в Него, без да имам за своя правда оная, която е от закона, но оная, която е чрез вяра в Христос, тоест, правдата, която е от Бога въз основа на вяра, за да позная Него, силата на Неговото възкресение и общението в Неговите страдания, ставайки съобразуван със смъртта Му, дано всякак достигна възкресението на мъртвите. Не че съм сполучил вече или че съм станал вече съвършен, но гоня изподир, дано уловя, понеже и аз бидох уловен от Христос Исус. Братя, аз не считам, че съм уловил, но едно правя – като забравям задното и се простирам към предното, пускам се към прицелната точка за наградата на горното от Бога призвание в Христос Исус“ (Фил. 3:7-14). Апостол Павел иска да се намери в Христос имайки правдата, която идва чрез вяра в Христос (вменената правда), но той не се счита за завършен и съвършен, а се простира към прицелната точка, което, естествено, пак се постига само чрез Божията благодат (придадената правда). Така че понятията „вменена правда“ и „придадена правда“ са технически термини, които имат за цел да обяснят по-добре цялата опитност на спасението – че искренният последовател на Христос не злоупотребява с Божието прощение на греховете и не се връща отново към тях да ги извършва, а търси освещение, победа над всеки грях в живота си, освещение (виж Тит 2:11-14; 3:4-7). Ако някой не иска да използва тези термини, няма никакъв проблем. Важното е да се отбележи, че адвентистите никога не са вярвали в спасението чрез дела.
Виж основните адвентни вярвания: http://www.adventist.org/beliefs/fundamental/index.html (виж учения №10 и №11).
8) Апостол: „Една християнска (?) група като адвентистите от седмия ден (ЦАСД) твърдят на базата (ЗАБЕЛЕЖЕТЕ!) на откровенията и екстазните видения на една своя пророчица от 19-ти век (която никой християнин не е длъжен, нито уведомен от Бога, че трябва да познава) на име Елън Уайт, че християните трябва да спазват дословно 10-те заповеди от каменните плочи на Мойсей, наричайки тези 10 заповеди – БОЖИЯТ закон (като БОЖИЯТ закон е ВСИЧКИТЕ заповеди и съдби, които Мойсей записа в Тората (петокнижието) и въз основата на който се сключи завета между Бог и Израел).“
Ники Димов: Убеждението на адвентистите, че всичките Десет Божии заповеди са валидни за хората по всяко време и на всяко място, не идва от виденията на Елън Уайт, а от Писанието (виж учение №19). Едно от най-точните и официални изложения на вярванията на адвентистите е книгата „Адвентистите от седмия ден вярват…“, която имаме и на български. Ако можеш да я намериш, прочети разбирането ни за Божия закон от там и ми покажи, как точно то е основано на виденията на Елън Уайт. Веднага ще ти кажа, че няма да можеш да го направиш, защото всички учения на адвентистите от седмия ден произхождат от Библията, а не от виденията на Елън Уайт. Г-жа Уайт има своята неоценима роля в създаването и развитието на църквата, но никое от ученията ни не е основано на нейни видения в ущърб на Библията.
Виждам, че имаш проблем с дословното спазване на Десетте заповеди. Би ли ми обяснил, след като на практика вярваш, че всички те са валидни за християните, как точно те се спазват „недословно“? Например, какво представлява недословното спазване на Третата заповед, която забранява вземането на Божието име напразно? Просто ми е любопитно, как един дословен закон, който е създаден да бъде дословен (такава е целта му), може да се спазва недословно.
Апостоле, виждам, че нямаш желание да отговориш на въпросите на Стамен, но се надявам на някакъв коментар от твоя страна на това, което съм написал. Най-малкото защото смятам, че отговорих на възраженията ти. Още веднъж се извинявам за закъснелия отговор!
[Отговори]
Apostol отговори:
22.07.2010 в 17:15
Ники – да ти отговоря направо – изтъкнатите от теб аргументи са НИКАКВИ за мен. Приемам ги с усмивка!
Законът или Тората, са разпоредбите дадени от Бог на Израил записани в цялото Моисейево петокнижие. При юдеите моралният закон е бил пряко обвързан с гражданския; в последния били постановени наказанията над този, който е нарушил моралния закон. Здравният закон е бил във връзка с церемониалния закон. Неморални деяния били разрешавани чрез служби в светилището, които служби били част от церемониалния закон. В гражданският закон имало разпоредби за хора с различни здравословни проблеми. Тората е предвиждала церемониалните и гражданските постановления да служат на съдебната и изпълнителната власт. На практика всичко е било взаимообвързано – било е едно. Юдеите възприемали закона като едно цяло постановление. Христос е дошъл и изпълнил ЦЕЛИЯ ЗАКОН – та всеки, който вярва в Него – да му се счете Христовото послушание за негово. Изпълнението на целия закон предполага, че и съботата празнувана от юдеите е намерила своето пълно изпълнение в Христос. Питам те как?
ЗАКОНЪТ Е ДУХОВЕН и изисква духовност, която ние, хората, нямаме за да бъде опазен – затова само Христос опази целия закон и сега който вярва в Него – му се зачита Христовото послушание, а не собствените му недостатъчни дела да спазва закона. Законът е духовен – следователно и съботата има преди всичко духовни измерения, а не просто броене на денонощия. Ти си написал, че предлагам прекалено духовно значение на съботата – но аз мисля, че основния проблем на хората е точно липсата на духовното възприемане, така щото духовните неща се разбират от духовни хора. На тази основа считам, че по- правилно е Битие 1 и 2 глава да се тълкуват духовно, а не буквално. Законът е духовен и изисква повече, отколкото сме склонни да мислим, че иска. Когато Исус казал – „Истина, истина ти казвам, ако се не роди някой отгоре, не може да види Божието царство. Никодим Му казва: Как може стар човек да се роди? може ли втори път да влезе в утробата на майка си и да се роди?” – Кое раждане е имал в предвид Исус? – буквалното (както Никодим си помислил) или духовното? Или когато Исус казал: „Чули сте, че е било казано: „Не прелюбодействай“. Но Аз ви казвам, че всеки, който гледа жена, за да я пожелае, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си” – прекалено духовно значение на закона ли Е придал? Питам те?
Навсякъде в 4-те Евангелия има примери за това как хората разбират много малко или нищо от духовните неща, за които Исус им говори. На този фон – мислил ли си, че адвентното тълкувание за физическо пазене на днешната събота може да е прекалено недуховно и плътско? Какво означава духовно пазене на съботата? Питам те?
Самият седми ден при сътворението е изпълнен с духовни действителности свързани с отношенията м/у Бога и хората. „Благослови, почина и освети” са преди всичко духовни категории охарактеризирващи седмия ден и като такива те нямат аналог в материалния свят. Бог си е почивал, но това не е почивка поради умора, а духовна категория, защото ако приемем буквално думите – че Бог е спрял напълно дейността Си, Вселената е щяла да рухне – явно, Бог Е работел в същото време. Проумяваш ли как Бог си е починал, а в същото време е работел? Питам те?
В една събота Исус заявил, че Отец Му и Той всъщност работят в съботен ден и, при друг случай Исус изтъкнал, че свещениците също работят в съботен ден – но не я нарушават! Адам и Ева са живеели във вечния седми ден – обработвали са земята, но духовно не са нарушавали замисъла на 7-я ден. Денонощията са се сменяли, но Адам и Ева са живеели в духовната действителност на 7-я ден – в освещение, мир и почивка спрямо Бога. Всеки ден те са се срещали с Бога (не само на всеки 7-ми ден).
Да погледнем от друга страна въпроса – без духовното разбиране за съботата – ако един човек просто нищо не прави в съботен ден – означава ли, че я е осветил, че е бил за благословение спрямо някого или че си е починал духовно? Не – нали? Да ходиш пасивно на църква за 2 часа и после да бездействаш, докато премине съботата, не съдържа никакво нарушение на буквата на закона (подобно като да гледаш чужда жена и да я желаеш), но за Исус – това било нарушение, осъдено от закона. Въздържането от труд не е истинското изпълнение на 4-тата заповед! По адвентните норми – това поведение обаче е в рамките на допустимото „пазене на закона” и не съм чул да се санкционира като неприемливо. Не вярвам, че ако ваш църковен член избере да спи цялата събота у дома си и нищо друго да не прави – че някой ще го санкционира за това „пазене на съботата”. Но ако го видят да работи нещо по градината – о-о, това е нарушение на закона! При вас е важна буквата – да си почива буквално – а духовното, не е задължително. Само, че почивката в Битие 2 гл., заедно с благословението и освещението има духовна същност.
Когато вярваме, че Бог чрез Христос ни е спасил, ние изповядваме, че сме заведени отново в онзи вечен мир и почивка – 7-я ден на Сътворението. Чрез вяра влизаме в почивката на Бога „ДНЕС”! И каквито й „градини да обработваме и пазим” – това не ни пречи да оставаме чрез вяра в тази вечна почивка.
Йоан, използвайки картината от Битие, пише, че с идването на Христос Светлината Е дошла на света. Денят от рая, който бил изгубен поради грехопадението се явил в Христос; също в Христос се явило и освобождението от греха, на което седмичната събота при юдеите била също символ. Седмичната събота, като част от Закона (даден на юдеите), е била детеводител за да ни заведе при Христос.
За лунния календар, който юдеите са ползвали, е видно от отговорите ти, че знаеш нищо или много малко. Затова по този въпрос няма какво да ти отговарям, а ти препоръчвам да си го проучиш сам. Обясни си сам – как юдейската събота по лунния календар съвпада и до днес със съботата по Римския слънчев календар, след като двата календара нямат нищо общо и са с различна продължителност на месеците и годината?
За мълчанието на Новия завет относно съботата – апостолите са разбрали, че Христос е изпълнението на съботата и който вярва в Него, влиза в Неговата почивка чрез вяра. На юдеи и езичници те са поднесли Христос – като достатъчно условие за спасение. Няма изрично свидетелство в Писанието, че апостолите са учели езичниците да освещават седмичната събота. Павел е използвал съботния ден за да се събира с юдеи и езичници за да разисква с тях за Христос.
Вярвам, че ако адвентистите разбират, че в съботата се влиза чрез вяра в Христос – ще осъзнаят, че няма нужда да наблягат на седмичната събота по начина, по който го правят.
Наистина бихте могли да организирате богослуженията си в съботен ден – но не с идеята, че пазите съботата (защото това е невежо юдействане), а вярвайки в Христос – че сте влезли във вечната събота, просто използвате седмичната събота като символ на вечната и нищо повече; което означава, че ако някой адвентист работи в седмичната събота – просто пропуска да изтъкне символа на вечната събота, а не, че нарушава закона. Но, доколкото съм ви чел постановките за съботата – вие си „пазите” седмичната събота като изпълнение на закона. Как тогава да приема, че разбирате Евангелието, които изпълнявате изискванията на закона по плът?
[Отговори]
Ники Димов отговори:
30.08.2010 в 12:03
Апостол: „…ако един човек просто нищо не прави в съботен ден – означава ли, че я е осветил, че е бил за благословение спрямо някого или че си е починал духовно? Не – нали? Да ходиш пасивно на църква за 2 часа и после да бездействаш, докато премине съботата, не съдържа никакво нарушение на буквата на закона… По адвентните норми – това поведение обаче е в рамките на допустимото „пазене на закона“ и не съм чул да се санкционира като неприемливо. Не вярвам, че ако ваш църковен член избере да спи цялата събота у дома си и нищо друго да не прави – че някой ще го санкционира за това „пазене на съботата“. Но ако го видят да работи нещо по градината – о-о, това е нарушение на закона!…“
Ники Димов: Адвентистите никога, никога, никога не са поощрявали такъв вид пасивност в съботата, при която се загубва духа и светостта на този ден! Достатъчно е да прочетеш която и да е книга по въпроса за практичното освещаване на съботата, за да разбереш, че за адвентистите от седмия ден освещаването на съботата в никакъв случай не означава пасивността, която описваш по-горе.
Освен това, тук правиш едно съвсем некоректно сравнение. Съпоставяш мисловния свят един църковен член с лесни за регистриране действия. Никоя църква не може и няма право да санкционира мисли и подбуди. Тя може да изразява отношение единствено във връзка с извършени дела, конкретни действия. Административни мерки по отношение на подбудите и мислите на хората не са възможни. Това не е работа на църквата, а на Бога. В това си задължение тя е ограничена. Например, най-големият грях е гордостта. И все пак, може ли една църква (която и да е тя) да санкционира гордостта в даден неин член? Естествено, че не. Това, което може да направи, е да санкционира конкретното действие, което ще се появи в резултат от гордостта. Това може да е лъжа, одумничество, клеветничество, обида или пък кражба и блудство. Църквата не може да прилага дисциплинарни мерки по отношение на мисли и подбуди, а само на възможни за установяване действия. Затова е напълно погрешно да сравняваш душевния свят един църковен член по отношение на духа на съботата и конкретни действия, с които тя бива нарушавана. Това са различни сфери на действие и църковните мерки могат да покрият само едната от тях. Другата остава проблем само между човека и Бога. Това, че пасивността през часовете на съботата е неприемлива, не оправдава по никакъв начин работенето в този ден. Едно нейно нарушаване не може да бъде оправдано чрез неправилното й съблюдаване.
Апостол: „За мълчанието на Новия завет относно съботата – апостолите са разбрали, че Христос е изпълнението на съботата и който вярва в Него, влиза в Неговата почивка чрез вяра. На юдеи и езичници те са поднесли Христос – като достатъчно условие за спасение. Няма изрично свидетелство в Писанието, че апостолите са учели езичниците да освещават седмичната събота. Павел е използвал съботния ден за да се събира с юдеи и езичници за да разисква с тях за Христос.“
Ники Димов: За пореден път установявам, че създаваш нови правила в тълкуването на Библията. Значи смяташ, че апостолите са имали твоето разбиране за съботата и то още от самото начало и това не е породило абсолютно никакви дебати в църквата? Мисля, че не разбираш, колко подценяваш един сериозен проблем. Пак ще дам за пример обрязването. Това е заповед, която не може да бъде проследена назад във времето по-далеч от Авраам (Бит. 17:10-14). И въпреки, че появата на това постановление е хилядолетия след грехопадението, за първите християни е бил толкова парлив въпрос, че на практика той предизвиква Първия апостолски събор (Деян. 15:1-31). Опитай се сега да си представиш, какво би станало в църквата, ако апостолите имали вече толкова променено разбиране за съботата, която е създадена от Бога преди грехопадението на хората? Както вече съм казвал, Новият завет щеше да е поне толкова дебел, колкото е Стария, защото това неминуемо е щяло да предизвика невероятни дебати. Запомни един основен принцип: Не се говори за нещо, което не е проблем! Този принцип проличава от възгледа на апостол Павел за говоренето:
„Никаква гнила дума да не излиза от устата ви, но онова, което е добро, за назидание според нуждата, за да принесе благодат на тия, които слушат“ (Ефес. 4:29).
Според Павел езикът, говорът и словото трябва да се използват, само ако принасят някаква полза. Ако от нещо няма полза и не допринася за изграждането на личността, върху него не трябва да се говори. На този принцип стои написването на цялата Библия. Щом като се мълчи по даден въпрос, значи той не е бил проблем за библейските автори и техните първи читатели. Именно затова сравнителното мълчание на Новия завет по отношение на съботата е може би най-силното доказателство, че в нея не е настъпила никаква промяна. След смъртта и възкресението на Христос на нея се е гледало по същия начин, както и преди смъртта и възкресението Му.
Освен това не е вярно, че няма изрично свидетелство в Писанието, че апостолите са учели езичниците да освещават седмичната събота. Ще посоча само едно. Около 40 години след смъртта и възкресението на Исус евангелист Матей описва заръките на Спасителя към християните, как да избегнат скърбите свързани с разрушаването на Ерусалим, което се случило само няколко години, след като той написва евангелието си. И ето какво представлява една от тези заръки:
„При това, молете се да се не случи бягането ви зиме или в съботен ден, защото тогава ще има голяма скръб, небивала от началото на света до сега и каквато не ще има“ (Матей 24:20, 21).
Защо Исус ще посочва съботата като неподходящ ден за бягство 40 години след възкресението Му, ако тя не продължава да бъде също толкова свята, колкото и преди възкресението Му? Тук няма никакъв намек за „духовно“ спазване на съботата през всеки ден от седмицата. Има отличаване на един ден, който е толкова свят, че дори бягството за живота е нещо, което би го осквернило.
Виждам, че пренебрегваш и другите аргументи, които съм посочил като стоящи срещу теорията ти за „духовно“ спазване на съботата всеки ден. Ще ти ги припомня във формата на въпроси, на които очаквам отговори:
1. Ако ходенето с вяра в Христос означава, че вярващият спазва съботата всеки ден от седмицата, защо искрените старозаветни вярващи е трябвало да я съблюдават като седмичен ден? Да не би тяхната опитност на посвещение на Бога да е била с по-ниско качество от тази на новозаветните вярващи, че за тях да стои седмичното съблюдаване на съботата като задължително?
2. Ако още от самото начало апостолите са знаели, че съботата вече не трябва да се съблюдава, както е представена в четвъртата заповед и тази идея е навлязла в християнската църква без никакви дебати дори сред юдейските християни, как така десетилетия и столетия след смъртта на апостолите въпросът за седмичното спазване на съботата стоял актуален? Множество документи говорят за конфликт „събота-неделя“ от втори век нататък, когато еврейският корен в църквата отдавна е бил изчезнал. Как подобен въпрос би могъл да представлява проблем в църквата, ако апостолите са учели вярващите, че вече няма седмично спазване на съботата и това е било възприето безпроблемно от всички още от самото начало?
Очаквам някакви смислени отговори.
Апостол: „Адам и Ева са живеели във вечния седми ден – обработвали са земята, но духовно не са нарушавали замисъла на 7-я ден. Денонощията са се сменяли, но Адам и Ева са живеели в духовната действителност на 7-я ден – в освещение, мир и почивка спрямо Бога. Всеки ден те са се срещали с Бога (не само на всеки 7-ми ден)…“
Ники Димов: Е, това е вече нещо ново! Значи вече твърдиш, че все пак в рая е имало смяна на денонощията, т.е. „и стана вечер, и стана утро“? И какво стана с предишната ти увереност, че понеже никъде не е писано, че съботата е завършила като другите творчески дни, значи никога не е приключвала за Адам и Ева и те са живели в постоянна събота? Не би ли трябвало да си малко по-постоянен в идеите, които отстояваш и в метода за тълкуване на Библията, който ползваш?
И да, освещаването на седмия ден не означава, че вярващият търси общение с Бога само в седмия ден. Точно както Адам и Ева са се срещали с Бога всеки ден и все пак седмият е бил различен за тях, защото е бил осветен от Бога, така и ние сме призовани да бъдем в постоянно общение с Бога и да освещаваме седмия ден, защото той е бил отделен като специален от Бога при Сътоврението. Затова членовете на нашата църква винаги са били насърчавани да бъдат адвентисти седем дни в седмицата, а не само в седмия ден.
Апостол: „Чрез вяра влизаме в почивката на Бога „ДНЕС“! И каквито й „градини да обработваме и пазим“ – това не ни пречи да оставаме чрез вяра в тази вечна почивка…
Ники Димов: Мисля, че пак трябва да прочетеш предният ми коментар по въпроса за деня „днес“ и какво е мястото на съботата в цялата концепция за този ден. И понеже се интересуваш от оригиналния език на Писанието, обърни внимание на оригиналните думи, които авторът на посланието използва. Те говорят много. Чети Евр. 3 и 4 гл. според думите в оригиналното им значение. Тогава още по-ясно ще видиш, каква е идеята на денят „днес“ и мястото на съботата в тези глави.
Апостол: „…аз мисля, че основния проблем на хората е точно липсата на духовното възприемане, така щото духовните неща се разбират от духовни хора. На тази основа считам, че по-правилно е Битие 1 и 2 глава да се тълкуват духовно, а не буквално…“
Ники Димов: Значи така, понеже на хората им липсва духовно възприемане на нещата, следователно Бит. 1 и 2 гл. трябва да не се разбират буквално? Признавам, че подобен подход в тълкуването на Библията е забавен, но е всичко друго, само не и правилен. Понеже тук нямаме място за лекции, как се тълкува Библията, ще се опитам да предам подходът в тълкуването й по възможно най-краткия начин – Библията трябва да се разбира буквално, освен ако има основания даден текст да се интерпретира символично. При апокалиптичните книги е обратното – те се тълкуват символично, освен ако се стигне до текст, който изисква да се интерпретира буквално. Така че когато говорим за един толкова ясен текст като творческия доклад, който е предназначен да се възприема буквално, как изобщо може да се стигне до идеята за „духовно“ тълкуване? Понеже на хората им липсва духовност, значи трябва да тълкувам Бит. 1 и 2 гл. духовно? Надявам се, че започваш да усещаш абсурда на подобен подход.
И няма ли най-после да дефинираш думата „духовно“? Използваш я под път и над път и превръщаш всичко в толкова маргинална материя, че изобщо не може да се разбере, това за което говориш, има ли някакво приложение в реалния живот и ако има, какво е. Когато Исус казва: „Чули сте, че е било казано: ‘Не прелюбодействай’. Но Аз ви казвам, че всеки, който гледа жена, за да я пожелае, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“, това не е придаване на прекалено духовно значение на закона. Това е точното тълкувание на заповедта, което изразява любовта към ближния в сферата на брака и сексуалните отношения.
Апостоле, най-добре е да не създаваш нови правила в тълкуването на Библията. Няма как ясен и изчистен разказ като творческият доклад в Бит. 1 и 2 гл. да се тълкува по начин различен от буквалния.
Апостол: „За лунния календар, който юдеите са ползвали, е видно от отговорите ти, че знаеш нищо или много малко. Затова по този въпрос няма какво да ти отговарям, а ти препоръчвам да си го проучиш сам.“
Ники Димов: Май пак ще трябва да те попитам: Вярваш ли, че седмицата има библейски произход или не? Има ли предвид Библията в Бит. 1 гл. това, което казва или не? Значи ти е по-лесно да приемеш, че библейските писатели са възприемали концепции от езическите народи, а не обратното. Ще го кажа по друг начин. Трудно ли е например да се повярва, че принасянето на жертви на боговете при езичниците, е идея взета от поклонението на истинския Бог, но се е изопачила през годините и смисълът и значението й са се променили? Или пък трябва да вярваме, че това е идея, която евреите са заимствали от околните народи и са адаптирали за поклонението на своя Бог?
Не е ли нормално да се приеме, че Бог е създал седмицата и е оформил календара, по който ще се развива времето на тази планета и той се е запазил и от тези народи, които през годините са загубили истинското познание за Божеството? Погледни пак обяснението, което давам на седмичните и годишните съботи по-горе. Няма нужда този въпрос да се прави по-сложен, отколкото е.
Апостоле, не знам, дали горенаписаното от мен ще предизвика усмивка на лицетото ти. Това, което обаче очаквам, е да отвориш Библията си и да дадеш смислен, библейски отговор на въпросите, които поставям и ако си сигурен, че бъркам, да ме опровергаеш чрез Библията. Защото поне аз няма време за общи приказки.
[Отговори]
Ники Димов отговори:
30.08.2010 в 11:58
Апостоле, и в този си коментар правиш няколко много сериозни пропуска, на които не мога да не обърна внимание. Отново за удобство съм цитирал изказванията ти по теми, за да знаеш, на кои точно твърдения и въпроси ти отговарям. И естествено, отново се извинявам за закъснението, но просто не разполагам с никакво време!
Апостол: „Законът или Тората, са разпоредбите дадени от Бог на Израил записани в цялото Моисейево петокнижие. При юдеите моралният закон е бил пряко обвързан с гражданския; в последния били постановени наказанията над този, който е нарушил моралния закон. Здравният закон е бил във връзка с церемониалния закон. Неморални деяния били разрешавани чрез служби в светилището, които служби били част от церемониалния закон. В гражданският закон имало разпоредби за хора с различни здравословни проблеми. Тората е предвиждала церемониалните и гражданските постановления да служат на съдебната и изпълнителната власт. На практика всичко е било взаимообвързано – било е едно… Изпълнението на целия закон предполага, че и съботата празнувана от юдеите е намерила своето пълно изпълнение в Христос… Денят от рая, който бил изгубен поради грехопадението се явил в Христос; също в Христос се явило и освобождението от греха, на което седмичната събота при юдеите била също символ.“
Ники Димов: Както от предния ти коментар, така и от този е видно, че не правиш разграничение между вечния Божий закон, който е валиден за всички същества във Вселената от една страна и изискванията на Бога към Израил – една нация измежду човешката раса изпаднала в бунт срещу Бога, от друга страна. А това разграничение е изключително важно!
Писанието казва съвсем ясно, че законът е съществувал много преди да се появи Израил. Та нали падението на Луцифер е свързано именно с нарушаването на Божия закон?
„Ти бе съвършен в постъпките си от деня, когато бе създаден, догдето се намери беззаконие в теб“ (Езек. 28:15).
Би ли могло Луцифер да бъде обвинен в беззаконие, ако не е имало закон, който да наруши? Изобщо можем ли да говорим за грях и грехопадение, ако няма закон, който да може да бъде нарушен чрез определено деяние? Нали грехът е точно това – нарушение на закона (1 Йоан 3:4)? Така че трябва да се прави разлика между Божия закон, който съществува от вечността и законът даден на Израил хилядолетия, след като Адам и Ева съгрешили. Това наистина е много важно, защото факторът „грях“ оказва голямо влияние върху това, как Божията воля към сътворените същества ще бъде представена и разбрана.
Най-добре това разграничение се прави като отговориш на въпросите: Какво е представлявал Божия закон преди грехопадението? и Какво представлява Божия закон след грехопадението? Направиш ли го, няма да имаш проблем да разграничиш вечните морални принципи на Бога, на които стои законът Му за всяко живо същество в Универса и символичните разпоредби на един народ, които е трябвало да му служат като учебник разкривайки, какво Господ ще направи да реши проблема с греха и които естествено загубват валидността си, след като Господ извърши обещаното. В предния ми коментар съм обяснил този въпрос, но явно ще трябва да го направя още веднъж. Този път се налага да съм по-обстоен. Затова ще тръгна малко по-отдалеч и ще се опитам да обясня фундаменталното място, което Божият закон заема във Вселената. Когато разберем неговото място и роля, няма да имаме никакъв, ама никакъв проблем да определим, кой закон е с вечна давност и кой е само временен.
Божията воля към сътворените от Него същества се изразява в закона Му. Актът на сътворението поражда отношения между творение и Творец, които трябва да бъдат изяснени и регулирани чрез някакъв вид закон. Един творец има правото да изисква послушание от сътвореното от него, защото му принадлежи. Точно поради това например родителите имат правото да изискват послушание от децата си, защото те са им дали живот – децата принадлежат на родителите си.
Ето как е представена в Библията връзката между сътворяването на едно същество и необходимостта то да изпълнява волята на твореца му:
„Твоите ръце ме направиха и утвърдиха. Вразуми ме, за да науча Твоите заповеди“ (Пс. 119:73).
За псалмиста основанието да спазва Божия закон е факта, че Господ го е създал. Достатъчно силно основание, нали? Но той среща един проблем. Пишейки от позицията на грешно същество той осъзнава, че трябва да бъде научен да спазва този закон, иначе сам няма да може да се справи. Това от друга страна пък означава, че за едно непаднало в грях същество не би трябвало да представлява трудност да разбира и изпълнява този закон, защото „законът е духовен“ (Римл. 7:14) и не може да бъде проблем за едно духовно (непаднало) същество. Така че дори само от този стих става ясно, че отношенията между Творец и творение се регулират чрез закон и че що се отнася до падналите в грях хора, те имат нужда да бъдат научени на Божията воля.
Всичко това поражда поне два въпроса: Какво представлява този закон, който творенията трябва да спазват поради позицията си на сътворени същества? Какво толкова е особеното в него, че едно грешно същество да има нужда да бъде учено, как да го спазва? Тези въпроси са ключови и затова е добре да се обърнем за отговори към най-големия авторитет – Исус Христос. Самият Исус обяснява същността на Божия закон така:
„‘Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум’. Това е голямата и първа заповед. А втора, подобна на нея, е тая: ‘Да възлюбиш ближния си, както себе си’. На тия две заповеди стоят целият закон и пророците“ (Матей 22:37-40).
Значи според Исус Божията воля към сътворените от Него същества, Неговият закон към тях е: Обичай Бога и обичай ближния си! Два силни, позитивни принципа, които трябва да са ръководно начало за всяко същество излязло от Божията ръка. На пръв поглед нищо трудно и неразбираемо. Защо тогава псалмистът изпитвал такава голяма нужда да бъде научен да спазва този закон? Проблемът е, че там, където се появи аномалията на греха, той хвърля сянка върху разбирането на Бога, характера и волята Му и затова е необходимо Божията воля да бъде направена по-ясна. За тази цел Бог е избрал да раздроби закона Си в по-ясни и конкретни постановления, които да имат такава форма, че да бъдат лесно разбрани от всеки. Така размишлявайки върху тези постановления, едно разумно същество всъщност размишлява върху вечния Божий закон на любовта.
Най-ярък пример за това, как съществуването на греха изисква законът да промени формата си и да стане по-подробен, е заповедта към Адам и Ева в непадналото им състояние в рая:
„И Господ Бог заповяда на човека, казвайки: От всяко дърво в градината свободно да ядеш, но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш“ (Бит. 2:16, 17).
Адам и Ева са същества създадени по Божия образ и го отразяват перфектно. И все пак, за да могат да изпълнят принципа изискващ любов към Бога, се нуждаят от една много конкретна и ясна заповед, на която да бъдат послушни. Защо? Защото грехът вече е съществувал и те е трябвало да направят своя избор – дали ще останат на страната на Бога в съвършено послушание или ще изберат греха и бунта срещу Създателя. А за това е необходимо да има нещо конкретно, около което те да могат да проявят своя избор. Ето как принципът на любов към Бога е трябвало да бъде въплътен в една конкретна заповед, изявление в императивна форма, за да могат чрез послушанието си на нея Адам и Ева да изразят ясно и недвусмислено любовта и верността си към Бога. И тук говорим за непаднали в грях творения.
А как стои въпросът с падналите в грях хора, чиито ум е вече толкова объркан от непослушанието? Очевидно те се нуждаят от още по-голямо раздробяване на закона, за да стане той достатъчно ясен дори и на тях. Защото какво би разбрал един грешен човек, ако му се каже, че Божията воля към него е да обича Бога и да обича ближния си и въпросът с разкриването й приключи дотук? Грехът така е покварил нашите преценки и разбирания за любов, че опитвайки се да изрази любовта си към Бога, някой може да е в състояние да убие другомислещия. Не казва ли и Исус подобно нещо (Йоан 16:2)? Или пък опитвайки се да покаже любов към хората, един грешен човек може например да излъже с благородна лъжа, защото така ще предпази някого от нещо лошо. А нали му е заповядано да обича? Или пък може да открадне, за да нахрани гладните, защото така ще покаже любовта си. Някой мъж може също да утеши в прегръдките си разочарована от съпруга си жена, защото нали трябва да обича.
Помраченият от греха ум не е в състояние сам да прецени, как да изрази любовта си към Бога и към ближния си. Точно затова Господ е дошъл на помощ и след грехопадението е въплътил вечните Си принципи на любов в десет ясни, точни и кратки постановления, които могат да бъдат разбрани от всеки. Понеже един грешник вече не знае, в какво се изразява любовта към Бога, самият Бог е раздробил този принцип на четири заповеди: „Да нямаш други богове освен Мен“, „Не си прави кумир“, „Не изговаряй напразно името на Господа твоя Бог“, „Помни съботния ден, за да го освещаваш. Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела, а на седмия ден, който е събота на Господа твоя Бог, да не вършиш никаква работа“ (Изх. 20:2-11).
Сега вече грешният човек не е оставен на произвола на собствените си идеи, как да обича Бога и да Му служи, а му е посочено ясно и разбираемо, в какво се изразява това. По същия начин му е дефинирано, как да изразява любовта си към ближния. Този принцип пък е раздробен на шест заповеди:
„Почитай баща си и майка си“, „Не убивай“, „Не прелюбодействай“, „Не кради“, „Не свидетелствай лъжливо против ближния си“, „Не пожелавай“ (Изх. 20:12-17).
Така и дългът да се обича ближния е ясно посочен и човекът не е оставен в неведение.
Следователно, защо е необходимо това раздробяване на Божия закон на десет ясни заповеди? Защото грехът пречи на човешките преценки и това изисква Божията воля да бъде направена по-достъпна. Това представлява Божият закон за всички човешки същества след грехопадението. Той е вече ясен и за никого няма извинение, че не знае, какво Господ очаква от него. Заповедите „Обичай Бога“ и „Обичай ближния си“ от една страна и Десетте заповеди от друга са двете страни на една и съща монета – едно и също нещо представено по различен начин – Божият вечен морален закон. Така че ако някой има проблем с някоя от Десетте заповеди, нейната валидност или начинът й на изпълнение, всъщност има проблем с вечните принципи на любов към Бога и ближния и изпада в противоречие с фундаменталния закон, чрез който Господ управлява Вселената. А това е сериозен проблем, нали?
И за да направя идеята още по-ясна, ще си послужа с един пример. Основна политика за всяка голяма строителна компания в Англия е безопасността за всички работници на строителния обект. Когато обаче работниците стъпят на обекта за първи път, те може и да не знаят, в какво точно се състои безопасността по време на работа. Затова винаги за новите работници се прави въведение, в което се обясняват правилата на компанията за съответния обект, които са израз на политиката й за безопасност. Те могат да бъдат нещо от рода на:
- Всеки е длъжен да носи светлоотразяваща жилетка, каска и специални обувки за безопасност.
- При работа на високо не трябва да се използват стълби, а скелета и платформи.
- Ако при работата си стигнеш до кабел, трябва веднага да спреш и да докладваш на съответния отговорник.
- Винаги трябва да изключваш машините и уредите от контакта, когато приключиш работата си.
- Ако не се чувстваш сигурен за безопасността си, когато те карат да направиш нещо, не трябва да го правиш.
- И т.н.
С други думи, един строителен работник може да знае, че безопасността на работата е много важна и че такава е политиката на строителната компания, за която ще работи, но докато не му бъде казано, в какво конкретно се изразява тази безопасност на обекта, той може да работи рискувайки живота и здравето на самия себе си и на хората около себе си. Затова тези ясни правила трябва да му бъдат казани още от самото начало. И ако в работата си наруши някое от тях, той всъщност нарушава фирмената политика за безопасност и бива отстранен от работа.
Същото е и с Божия закон. Принципите „Обичай Бога!“ и „Обичай ближния си!“ могат да звучат твърде общо и неясно за едно грешно човешко същество и затова е необходимо те да бъдат представени в един по-подробен вид, какъвто са Десетте заповеди. Това прави Божията воля ясна дори за грешника. И ако трябва да отговрим на зададените в началото въпроси, можем да резюмираме въпроса за Божия закон така: Преди появата на греха и грехопадението Божият закон е представлявал два принципа на любов: Обичай Бога! и Обичай ближния си! След грехопадението на човека същият този закон се изразява в Десетте заповеди дадени от Бога на Синай.
Разсъжденията дотук би трябвало да откроят позицията и ролята на моралния закон на Бога във Вселената. Така че когато мислим за разпоредбите дадени на Израил относно жертвите и службите в светилището, веднага можем да направим разлика между моралния закон на Бога изразен в Десетте заповеди, който е с вечна валидност и временните постановления, които били дадени на една нация с цел да разбере по-добре Божиите действия за справяне с проблема с греха, да съхрани истинското познание за Бога и да научи другите народи на него. Нищо чудно, че самото Писание прави разграничение. Когато например говори за закона на Десетте заповеди, Мойсей казва:
„Вие се приближихте и застанахте под планината; и планината гореше в огън до сред небето, и имаше тъмнина, облак и мрак. Тогава Господ ви говори изсред огъня; вие чухте гласа на думите, но не видяхте никакъв образ; само глас чухте. И Той ви изяви завета Си, който ви заповяда да вършите, сиреч, десетте заповеди; и написа ги на две каменни плочи“ (Втор. 4:11-13).
Очевидно тук се говори за Десетте заповеди. Това били единствените думи, които самият Бог изговорил пред хората сред страшно величие и слава. На този закон стоял завета между Бог и Израил. Само този закон бил написан на каменни плочи и поставен в ковчега на завета (Изх. 25:21; виж 31:18; 32:15; 34:29).
След това Мойсей продължава като разграничава другите разпоредби, които били предадени на Израил чрез самия него:
„И в онова време Господ ми заповяда да ви науча повеления и съдби, за да ги вършите в земята, към която преминавате да я притежавате“ (Втор. 4:14).
Значи Мойсей много ясно разграничава Десетте заповеди, които сам Бог изговорил пред израилтяните и другите постановления, които били предадени на народа чрез него, голямата част от които били разпоредбите за жертвите и службите в светилището. Те били написани само на свитък, който е стоял извън ковчега на завета (Втор. 31:26).
Но защо са били необходими тези разпоредби? Тъй като Божият закон е вечен и непроменим, непослушанието към него изисква смърт (Римл. 6:23а). Но в голямата Си любов Господ осигурил решение за грешника. Единственият начин нарушителя на закона да получи шанс да живее бил Господ да му осигури заместник, който да понесе наказанието за греха вместо него (Пс. 111:7-9). Този заместник на човека бил самият Божий Син (Исая 53:4-6). Така чрез вяра в Него съгрешилите хора могат отново да имат вечен живот (Йоан 3:16). Този живот се дава безплатно, той е дар и не може да бъде заслужен от хората (Римл. 6:23б).
Тъй като е от безкрайна важност великото дело на изкуплението на човека да бъде разбрано от хората, то било представено нагледно чрез жертвената система и службите в светилището, които Господ заръчал чрез Мойсей на Израил. Това е целта на тези разпоредби. Те са учебник, от който вярващият учи Божият спасителен план и нямат сами по себе си сила да изкупят грешника (Евр. 9:9, 10; 10:4). Тези разпоредби могат да бъдат условно наречени „церемониален закон“. И съвсем естествено, когато Месията, Исус Христос, дошъл на земята и изкупил хората чрез заместническата Си смърт, Той изпълнил значението на жертвените разпоредби и ги направил вече невалидни (Дан. 9:27; Матей 27:50, 51). Така срещайки изпълнението си в лицето на Христос, церемониалният закон престанал да бъде валиден за християните. Той е полезен за изучаване, защото разкрива спасителното дело на Бога (Евр. 10:1). Но няма как вече да има някаква валидност за вярващите (Евр. 10:5-10). Живеейки чрез вяра в Христос вярващите не изпълняват церемониалния закон, защото той вече е бил изпълнен от Исус.
При толкова ясни текстове по темата е трудно за проумяване, как някои християни смятат, че законът на Бога представлява всички постановления дадени на Израил и всичко бива поставено под общ знаменател. Напълно съм съгласен с твърдението ти, че има голяма обвързаност между морални, церемониални, граждански и здравни разпоредби в Израил. Но това в никакъв случай не означава, че всичко това е било едно, както твърдиш! Просто няма как да не съществува разлика между един принцип с вечна валидност и временното постановление, което единствено представлява илюстрация, как бива изкупено нарушаването на този принцип. Това са много, много различни неща! И като че ли точно това голяма част от протестантите отказват да разберат и предпочитат да възприемат закона като едно цяло без никакво разграничение между видовете разпоредби в него. Така че, когато стигнат до онези текстове в Новия завет, които говорят за премахването на церемониалния закон (Кол. 2:14-17 и др.), с „чиста“ съвест да приемат, че на кръста Исус е приковал и моралния закон и че те са вече свободни от задължението да се покоряват на някакви морални норми. Толкова много спекулации с ясни библейски текстове, само и само да се докаже, че вече сме свободни да живеем, както ни се ще. И то правени от хора, които наричат себе си последователи на Христос!
Просто всичко, което е необходимо, е да се изясни ролята и мястото на Божия вечен морален закон. Веднъж направено това, никой няма да има проблем в разграничаването на вечните от временните разпоредби.
В тази връзка ще дам пример със съботата от четвъртата заповед, защото тя винаги е била най-спорната точка и за която ти и много други твърдите, че е намерила изпълнението си в Христос като че става дума за някаква церемониална разпоредба. Как трябва да отличаваме седмичната събота от четвъртата заповед от сянковите съботи, които са съществували в Израил?
В Левит 23 гл. са изброени случаите, при които израилтяните е трябвало да се събират заедно и да имат свети събрания. Главата започва така:
„Господ още говори на Моисей, казвайки: Говори на израилтяните, като им кажеш: Господните празници, в които ще свиквате свети събрания, Моите празници, са следните“ (Лев. 23:1, 2).
Очевидно оттук нататък ще следва списък със всички Господни празници, при които израилтяните ще трябва да провеждат свети събрания. Кой е първият празник за подобни събрания?
„Шест дена да се работи, а седмият ден е събота за тържествена почивка, за свето събрание; в нея да не работите никаква работа; във всичките ви жилища е събота Господу“ (ст. 3).
Като пръв празник за свято събрание на всички израилтяни е посочена седмичната събота. Текстът тук повтаря текста на четвъртата заповед (Изх. 20:9, 10). Очевидно тук се има предвид седмичната събота според четвъртата заповед. Това е всеки седми ден от седмицата. В този ден израилтяните е трябвало да имат свято събрание.
Интересно е, как списъкът с празниците за свети събрания продължава:
„Ето Господните празници, свети събрания, които ще свиквате във времената им“ (ст. 4).
Значи след посочване на седмичната събота, която е всеки седми ден от седмицата, са поместени и няколко Господни празника, които е трябва да се празнуват в определено време и затова и светите събрания, които е трябвало да бъдат свиквани, са се отбелязвали в точно определено време. Както се разбира от стиховете по-долу, това не са били конкретни дни от седмицата, както в първия случай, а точно определени дни от даден месец. Това съвсем естествено означава, че тези дни са се падали в различни дни от седмицата през различните години – веднъж са се падали в първия ден от седмицата, следващата година са се падали във втория ден и т.н., но въпреки това в тях е трябвало да се провеждат свети събрания, като че ли съботата е настъпила.
Тези празници били следните:
Празникът на безквасните хлябове – празникът е започвал след Пасхата в петнадесетия ден от първия месец и е продължавал седем дни. В първия и последния ден на празника е имало свето събрание за израилтяните, събота (Лев. 23:5-8).
За Празникът на първите плодове не е посочено изрично, че трябва да се провежда свето събрание (Лев. 23:10-14), но тъй като и той е в списъка с Господните празници със „светите събрания, които ще свиквате във времената им“ (ст. 3), би трябвало да се подразбира, че и тогава се е провеждало свето събрание.
Петдесятница е следващият празник, в който е трябвало да има свето събрание (Лев. 23:15-21). Петдесетия ден след Празника на първите плодове е трябвало да бъде празнуван като събота от израилтяните – независимо, в кой ден от седмицта се е падал.
Празникът на тръбното възклицание (Лев. 23:24, 25). Тук за Божия народ събота е бил всеки първи ден от седмия месец. Тук отново не се споменава изрично свикването на свято събрание, но се казва, че това е ден за тържествена почивка, в който не се извършва слугинска работа – формулировка много сходна с тази на деня на Петдесятницата, за който се казва, че трябва да има свято събрание (ст. 21).
Деня на умилостивението (Лев. 23:27-30). При този празник събота е бил всеки десети ден от седмия месец. Той също е ден за тържествена почивка. Дори именно тук се посочва, кога започва тържествената почивка – от залеза на слънцето на деветия ден до залеза на слънцето на десетия ден от месеца – точно както се празнува седмичната събота, от залез до залез (Неем. 13:15-19; Марко 1:32).
Шатроразпъването (Лев. 23:34-36). Този празник започвал в петнадесетия ден на седмия месец и се е празнувал седем цели дни като светите събрания за израилтяните били в първия и осмия ден (ст. 39).
След като Мойсей изрежда списъка с празниците, в които израилтяните е трябвало да имат свети събрания, той обобщава:
„Тия са Господните празници, в които да свиквате свети събрания, за да принасяте жертва чрез огън Господу, всеизгаряне, хлебен принос, жертва и възлияния, всяко на определения му ден, освен Господните съботи и освен всичките обреци, и освен всичките доброволни приноси които давате Господу“ (Лев. 23:37, 38).
Както разграничава Божия закон на Десетте заповеди изговорен лично от Бога от разпоредбите дадени на Израил чрез него, така и тук Мойсей много отчетливо разграничава съботата от четвъртата заповед (Моралния закон) от съботите на годишните празници (Церемониалния закон). Празникът на безквасните хлябове, Петдесятницата, Денят на умилостивението и т.н. били празници, които се празнували в точно определен ден от месеците, което означава, че всяка година са се падали в различни дни от седмицата – „всяко на определения му ден“, но се празнували като Господните съботи. Това са били Господни празници, в които се свиквали свети събрания освен Господните съботи.
Макар всички празници да са наречени „Господните празници“ (ст. 4, 37) или „Моите празници“ (ст. 2), що се отнася до естеството на святата почивка в тези празници, има едно важно разграничение. Съботата от четъртата заповед е наречена „Господната събота“ (ст. 3, 38), докато съботите на годишните празници са неречени „вашите съботи“ (ст. 32). Това са съботите на церемониалния закон. С други думи, само една е Господна събота, която е била от самото начало – съботата от четвъртата заповед, която е валидна за всички хора на земята. Другите съботи са дадени на Израил и са се падали в различни дни от седмицата. Това са техните съботи. Разбира се, тъй като тези церемониални съботи са се падали в различни дни от седмицата всяка година, се случвало някоя събота от церемониалните празници да съвпадне със седмичната събота. Този ден евреите наричали „голяма събота“ (Йоан 19:31). Точно такава била например съботата, в която Исус бил в гроба.
Това именно са съботите, които след смърта на Исус са загубили давност за християните и с които те не са длъжни вече да се съобразяват (Кол. 2:14-17).
Както във Втор. 4 гл., така и в Лев. 23 гл. Мойсей прави отчетливо разграничение между моралните принципи на Бога, които са с вечна валидност и церемониалните изисквания към израилтяните, които отпаднали, след като Месията изпълнил тяхното значение. Така че в никакъв случай не може да се твърди, че моралните, церемониалните, гражданските и здравните разпоредби на Израил били едно и също нещо. Взаимообвързани – да, но не и едно и също нещо.
Апостол: „ЗАКОНЪТ Е ДУХОВЕН и изисква духовност, която ние, хората, нямаме за да бъде опазен – затова само Христос опази целия закон и сега който вярва в Него – му се зачита Христовото послушание, а не собствените му недостатъчни дела да спазва закона… Христос е дошъл и изпълнил ЦЕЛИЯ ЗАКОН – та всеки, който вярва в Него – да му се счете Христовото послушание за негово.“
Ники Димов: Точно така, законът е духовен (Римл. 7:14). Но това означава ли, че този, който вярва в Христос, може да го нарушава, тъй като е несъвършен човек, но понеже вярва в Спасителя, Той ще покрие ходенето му в греха? Нека да задам въпроса по друг начин: Вменяването на Христовото послушание на закона на всеки, който вярва в Него, само някакъв административен акт – трансфер, който се извършва в небето ли е или Христовото послушание трябва да стане послушание в живота на вярващия с конкретни, реални измерения? Само един библейски текст ще посоча:
„Защото се яви Божията благодат, спасителна за всичките човеци и ни учи да се отречем от нечестието и от световните страсти и да живеем разбрано, праведно и благочестиво в настоящия свят ожидайки блажената надежда, славното явление на нашия велик Бог и Спасител Исус Христос, Който даде Себе Си за нас, за да ни изкупи от всяко беззаконие и очисти за Себе Си люде за Свое притежание, ревностни за добри дела“ (Тит 2:11-14).
Тук пределно ясно е посочено, как действа Божията благодат в живота на този, който чрез вяра приема жертвата на Исус – изкупените от беззаконието биват очистени, те живеят разбрано, праведно, благочестиво и са ревностни за добри дела. Чрез вяра Христовото съвършено послушание на закона се вменява на грешника, но то го прави способен да бъде послушен на закона. Така че вменяването на Христовото послушание на вярващия не е просто административен акт на оправдаване на грешника, а сила, която го променя и го прави способен да живее праведно. Така и трябва да бъде. Иначе какъв е смисълът да се водиш пред небето за оправдан и спасен, а да продължаваш да живееш в греха? Христос ни спасява от греха, а не в греха.
Апостол: „Изпълнението на целия закон предполага, че и съботата празнувана от юдеите е намерила своето пълно изпълнение в Христос.“
Ники Димов: Тъй като отново се позоваваш на Матей 5:17, ще трябва да разгледаме този текст малко по-внимателно, за да видим, какво всъщност казва Исус тук. Обикновено този стих се цитира от отхвърлящите Божия закон като аргумент за твърдението им, но очевидно вече се цитира и от тези, които твърдят, че абсолютно всички заповеди от Стария завет са валидни за новозаветните вярващи и че те ги изпълняват „духовно“ чрез Христос.
И така, въпросният текст гласи:
„Да не мислите, че съм дошъл да разруша закона или пророците; не съм дошъл да разруша, но да изпълня“ (Матей 5:17).
Нека да видим значението на думите в оригинал, защото така ще разберем по-добре, какво е имал предвид Исус. Обърни внимание, Апостоле, разглеждаме думите в оригинал, а не цитираме превода на Крал Яков.
„Да разруша“ – /гр./ „каталус“ – буквално „разхлабвам“, като например палатка и оттук „правя невалиден“, „отменям“, „премахвам“.
Исус пита: „Да не би да си мислите, че задачата Ми е да направя закона невалиден вече?“ Но Христос бил провъзгласил закона на Синай. Защо сега трябва да го отменя?
Въпросът звучи малко риторично. Очакваният отговор трябва да е: „Не, не за това съм дошъл!“
„Да разруша закона или пророците“. Кой закон?
„Закона“ – /гр./ „номос“. Тук думата е използвана като еквивалент на еврейската „тора“, което включва цялата разкрита Божия воля.
Изразът „закона и пророците“ показва двойното разпределение на Старозаветните писания (Матей 7:12).
Контекстът обаче подсказва, че Исус говори тук преди всичко за моралния закон и за гражданските разпоредби съдържащи се в Мойсеевите книги и потвърдени от пророците. Но Исус твърди, че не е дошъл да ликвидира закона, а да го изпълни: „Не съм дошъл да разруша, а да изпълня“.
„Да изпълня“ – /гр./ „плероо“ – „правя пълен“, „изпълвам“.
В Планинската проповед Авторът на закона изяснява истинското значение на заповедите и начинът, по който неговите принципи ще се изявят в мислите и живота на поданиците на царството, което Той дошъл да установи. Самият Законодател сега потвърждава, че заповедите от Синай са задължителни за всички, имащи желание да са небесни поданици и провъзгласява, че всеки, който ги отмени, „никак няма да влезе в небесното царство“ (Матей 5:20).
Но не означават ли тези думи на Исус, че Той отменя закона, че го изпълнява и по този начин го прекратява, както сме чували често да се обясняват тези стихове? Толкова често християни посочват точно този стих, стремейки се да докажат, че Христос е променил закона. Не го ли е променил наистина?
Твърдението, че чрез изпълнението на закона Христос го отменя, противоречи на контекста на Неговото изказване. С това тълкувание се отрича значението, което Христос очевидно влага, ако се опитаме да докажем, че Той не е дошъл да „разруши“ закона, а чрез изпълнението му да го „отмени“! Това тълкувание пренебрегва очевидната антитеза в гръцката дума „алла“, „но“ и фактически прави идеите синонимни! С други думи, щом като Исус не е дошъл да премахне закона, няма как чрез изпълнението му да го отмени, да го премахне. Това е явно противоречие, ако се опитваме по този начин да обясним значението на стиха.
Изпълнявайки закона, Христос го прави „пълен“ със значение, като дава на хората пример за пълно послушание на Божията воля, за да може този същия закон „да се изпълни в нас“ (Римл. 8:3, 4). Тук също е използвана думата „плероо“ – „да се ‘изпълнят’ изискванията на закона в нас“.
Така че няма как изпълняването на закона от страна на Исус да направи една от заповедите на моралния закон да загуби значението, което е имала. Ти самия даваш пример със седмата заповед и по-дълбокото й приложение, което Исус прави:
„Чули сте, че е било казано: ‘Не прелюбодействай’. Но Аз ви казвам, че всеки, който гледа жена, за да я пожелае, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“ (Матей 5:27, 28).
Означава ли, че щом като Исус е изпълнил целия закон и така четвъртата заповед изискваща освещаване на съботния ден е намерила пълното си изпълнение в Исус, седмата заповед също е намерила изпълнението си в Него и вече не трябва да бъде спазвана така, както е посочена в закона? Естествено, че не! Тук Исус просто навлиза в сърцето на закона, показва неговата дълбочина и по никакъв начин не отменя спазването на седмата заповед, така както е дефинирана в Божия закон. Затова и десетилетия по-късно апостол Яков дискутира върху тази заповед (и не само върху нея) така, както тя е формулирана сред Десетте заповеди:
„Понеже Оня, Който е рекъл: ‘Не прелюбодействай’, рекъл е и: ‘Не убивай’, тъй че ако не прелюбодействаш, а пък убиваш, станал си престъпник на закона“ (Яков 2:11).
Всяка от Десетте заповеди е въпрос на морал. Христовото изпълнение на закона нито отменя някоя от тях, нито прави една от тях да изпълни значението си в Него и да не бъде повече валидна за християните във вида си, в който е.
Апостол: „Самият седми ден при сътворението е изпълнен с духовни действителности свързани с отношенията м/у Бога и хората. „Благослови, почина и освети“ са преди всичко духовни категории охарактеризирващи седмия ден и като такива те нямат аналог в материалния свят…“
Ники Димов: Наистина създаването на съботата при сътворението е било свързано с три Божии специални действия: Бог Си починал в този ден, благословил го и го осветил. Но защо твърдиш, че понеже това са духовни категории, те нямат аналог в материалния свят?
Използваната дума за „благослови“ предполага действие от небето към земята – съботата става обект на специално благоволение от страна на Бога. Но също така предполага и действие от земята към небето – отговор от страна на човека. Човекът трябва да отговори с подобаващи действия. Така както Господ Си починал в този ден, макар и да нямал нужда от почивка (Исая 40:28), така и човекът е трябвало да си почива в този ден, макар че и за него понятието „умора“ едва ли е имало значението, което ние днес влагаме в него. Думата „почина“ (евр. „шабат“) означава буквално „да прекратя“ работа или дейност. Тоест дори да няма наличие на физическа умора, едно действие бива преустановено, за да може вниманието на личността да се насочи към нещо конкретно. Исус Христос изяснява, че „съботата е направена за човека“ (Марко 2:27). Значи когато Господ Си е починал в онази първа събота, Той всъщност е прекратил творческата Си дейност, за да отдаде изцяло вниманието Си на човека. Така и от човека се очаква в този ден да отдаде цялото си внимание на Бога.
Също така Господ осветил седмия ден. „Освещавам“ е превръщането на нещо в свято. Това нещо става различно от останалите, употребява се по различен начин. Само Господ може да направи нещо свято, защото само Той е свят. Дори и цялото човечество да започне да си почива в определен ден, това не го прави свят. Свят е само този ден, който Господ е направил такъв. И това е седмият ден събота. Дори и всички хора да работят в този ден, той пак си остава свят, защото Господ го е направил такъв. Затова и от човека се очаква да освещава този ден, както Господ е разпоредил още от самото начало, когато не е имало грях и символични разпоредби илюстриращи изкуплението на греха.
Така че изобщо не разбирам, защо реши, че действията на Бога по освещаването на съботния ден нямат аналог в материалния свят. Тези три дейности не само не определят съботата като някаква неясна концепция, но напротив – показват, какво точно представлява тя и как трябва да бъде освещавана. Да, ние, хората, не можем да благословим нещо и да го осветим, както Господ го прави, но всички действия на Бога по отношение на съботата имат пряко значение и приложение към човешкия живот, дори и в неговото паднало състояние. От човека се очаква да отговори по подобаващ начин. Покорността от любов означава празнуване на деня, който Господ е осветил при Сътворението.
[Отговори]
Към АПОСТОЛ:
Апостол: А какво е всъщност седмичната събота днес?
Тя е съботата според римската календарна седмица, която е възприета сега, а не според старата еврейска събота, която биваше месечно определяна (всеки нов месец е започвал с първи ден)? Тази събота, която сега се спазва от съботяните, няма никакъв смисъл, защото седмицата не съвпада с истинската еврейска седмица.
Достоверната литература за старозаветната събота е в Библията. Ако четем добре Мойсеевия Закон там съвсем ясно се постановяват много съботи. И съвсем ясно се вижда, че те са конкретен ден от конкретен месец. Освен това, от възстановения през 5-ти век еврейски календар (макар и приблизително възстановен, защото след изгарянето на Храма е нямало останали записи) – се вижда, че седмицата е била месечно определяна, а не календарно определяна!
Стамен: Би ли обяснил, какво точно означав истинска еврейска седмица, че не стана много ясно? Би ли дал един по-ясен пример, как точно, истинската еврейска седмица е била месечно определяна? Как да го разбираме това?
Апостол: Нали никой не казва, че Мойсеевият Закон е писан след 46 пр. Хр.?
Никъде в Мойсеевия Закон не се говори за седмични съботи, и всички съвременни юдейски коментатори са единодушни, че не може да се говори за календарна събота в старозаветния Израел. Разбира се, водачите на ЦАСД са неграмотни по тези неща и си нямат никаква представа от истинското естество на старозаветната събота, и затова мозъкът на членовете им е като е промит по тази тема. Та това, което те сега спазват, не е старозаветната седмица, а календарната седмица, която не е съществувала никъде преди 46 пр. Хр.
Стамен: Ето един пример от Стария завет: Изх.16:4,5 „Тогава Господ каза на Мойсей: Ето, ще ви изпратя хляб от небето, и ще излиза народът всеки ден да събира колкото им трябва за деня, за да ги изпитам- ще ходят ли по закона Ми, или не. А на шестия ден нека сготвят внесеното, което ще бъде два пъти, колкото събират всеки ден.” Нека да прочетем малко по-нататък: Изх.16:26-28: „Шест дни ще го събирате, но седмият ден е събота, тогава няма да го има. Обаче, някои от народа излязоха да съберат на седмия ден, но не намериха. Тогава Господ попита Мойсей: Докога ще отказвате да пазите заповедите Ми и законите Ми?” Имам следните въпроси: 1. Когато Бог говори за шест дни, в които трябва да се събира манна, за какви дни /в този случай/ става въпрос- за буквални шест 24 часови дни, или за шест духовни дни? 2. Когато Бог говори за седмия ден-събота, за буквален 24 часов ден ли говори /в този случай/ , или за духовен ден? 3. Когато става въпрос за манна, за каква манна следва да разбираме, че се говори в случая- за действителна храна, или за духовна храна? 4. Защо Бог казва, че израилтяните отказват да изпълняват заповедите Му и законите Му? В какво точно са се провинили? И още един въпрос, който е свързан със заповедта в Изх.20:8-11: Тази заповед се състои не само от нареждане да не се върши никаква работа в събота, а и да се работи в шестте предишни дни. Ако си на мястото на Мойсей, как би обяснил на народа, какво точно иска Бог от тях? В крайна сметка, кога да работят и кога да почиват, след като казваш, че при израилтяните не е имало буквална седмица, както е сега? Кои са тези шест дни и кой е този съботен ден, визиращ очевидно Бит.2:3?
Апостол: Иначе не може да бъде обяснено как е ставало така, че всяка година четиринадесетият ден от годината е бил събота, според Мойсеевия Закон.
Стамен: Моля ти се, разграничавай двата вида съботи, за които пише в Стария завет! Шабаатът в Левит 16:31 , например е съвсем различен от шабаатът, за който става дума в четвъртата от десетте заповеди, записана в Изх. 20:8-11. В тази статия става дума за втория вид шабаат. Нека да не смесваме две различни неща. Ако си съгласен, че евреите вече не са Божий избран народ, шабаатът в Левит 16:31 вече няма никакво значение, тъй като същият е бил сянка на службата, която Исус, нашият небесен Първосвещеник вече извършва в наша полза сега.
Апостол: Писанието свидетелства, за всеки един ден, че е бил завършен. „5… И стана вечер, и стана утро, ден първи”; „8… И стана вечер, и стана утро, ден втори” …. Бит. гл.1.
Първият, вторият, третият… шестият ден са били оповестени като завършени, но не може да се покаже пасаж в Писанието, където да е записано, че и седмият ден е завършил. Думите „И стана вечер, и стана утро, ден седми” просто отсъстват! Седмият ден никога не е завършвал, защото човеците никога не трябваше да излизат от него.
Стамен: Това ли е наистина изводът, който правиш, относно това, че за първите шест дни са казва „и стана вечер, и стана утро, ден….”, а за седмия ден същите тези думи не се казват? Значиq Божията воля е била, седмият ден никога да не завършва и точно липсата на тези думи са доказателството? Аз пък мисля, че тези думи отсъстват за седмия ден, защото в този ден няма творчески процес от страна на Бога. Ако седмият ден не завършва, защо другите дни трябва да завършват? Нали само Бог е Творец, а в Него няма никаква тъмнина? Как тогава тъмнината на деня би могла да е проблем за Него? И защо изобщо, според теб, трябва да има седмица? За какво е нужна и кому е нужна тя? Иначе съм напълно съгласен с това, че седмицата не е естествена мярка за време.
Апостол: В Адвентното общество се лансира идеята, че не е достатъчна правдата, която е чрез кръвта на Исус, но ще трябва да се прибави на нея и личната правда от дела по закона. Или така наречената придобита и принадена правда. Каква гнусота! Какво погазване на Божията Свята Събота! И то от онези, които претендират да са най-ревностните й пазители! Пазете се, приятели, от адвентното лицемерите, от злите учители, които искат да продадат на сърцето ви фалшива плътска почивка.
Стамен: Моля ти се, цитирай поне един официален адвентен източник, в който пише, че „ не е достатъчна правдата, която е чрез кръвта на Исус, но ще трябва да се прибави на нея и личната правда от дела по закона.” Ако не можеш да намериш такъв източник, цитирай нещо, писано от Елън Уайт, което, дори само да е намек, подкрепящг тази теза! Ако и това не можеш да направиш, цитирай официален адвентен източник, или нещо, писано от Елън Уайт, което е дефиниция за „придобита и принадена правда” /както я наричаш/, от където да става ясно, че тази правда е дело на човека, а не дело на Светия Дух вътре в човека. Ако успееш да намериш и един такъв цитат- отказвам се от Адвентната църква веднага! Ако не успееш, обаче- ти си реши как да действаш от тук нататък сам за себе си!
Апостол: Основния принцип на ходенето в Духа е ходенето с вяра. Което ще рече с пълно упование на Бога и на Неговия Син. Когато вярваме, че Исус е умрял за греховете ни, и се осланяме на Неговата жертва на Кръста за прощение и очистване от всеки грях ние чрез тази вяра опазваме всичките заповеди за жертви и приноси за грях в светилището! Това е Евангелието!
Стамен: Би ли обяснил, какво точно означава изразът „ходене с вяра”, тъй като един човек, не познаващ Библията едва ли би разбрал за какво говориш! Какво точно означава „да вярвам”? Да се съглася интелектуално с факта, че Исус е умрял за мен и моите грехове? Само това ли е вярата, или понятието вяра в Господ Исус включва и нещо повече от това? А как точно да получа тази вяра? Защо едни хора имат вяра, а други нямат?
8 Защото, ако Исус Навиев беше им дал почивка, Бог не би говорил след това за друг ден. 9 Следователно, за Божиите люде остава една съботна почивка.” Стих 7. – Той (не кой да е а Бог Самия) ПАК ОПРЕДЕЛЯ един ден. След като се определя ПАК нещо, значи е настъпила някаква ПРОМЯНА. Каква е тази промяна? стих 8. – Бог говори за ДРУГ ден. Сега когато думата ДРУГ присъства, то това означава, че става въпрос поне за две неща, и понеже тук се говори за ДНИ, значи имаме поне два различни дни. Единия ден е бил определен, обаче Бог ПАК определя ДРУГ ден и говори за него. Кои са тези два дни? Можеш ли да отговориш? Може ли някой адвентист да ми отговори на този въпрос?
Стамен: Нали е ясно, до кого е адресирано посланието към евреите? Отговорът е в Римл.9:31-33. Тук се говори за спасението. Същият е контекстът и в Евр., четвърта глава. Спазването на съботата не може да спаси никого. По този въпрос е излишно да правим коментари. Човек се спасява в деня, когато реши да дойде при Христос. Разбира се, че става въпрос за друг ден, различен от съботния. И се спасява до тогава, докогато не реши доброволно да се оттегли от Христос /1 Йон.5:11,12/. Затова Господ Исус казва: „Който устои до край, той ще бъде спасен” /Мат.24:13/. Не е достатъчно веднъж да дойдеш при Христос. Трябва да останеш в спасителна връзка с Него. Това означава да устоиш до край. Виждаме, че при Димас, например, е имало проблеми в това отношение, макар, че никого нямаме право да съдим. Не случайно ни е заповядано „да пребъдваме в Него”. /Йоан 15:4/. Тази промяна, за която говориш е породена от проблема на древния Израил, който не разбра как да търси правдата. Така, че тук е мястото на духовното разбиране на „деня”.
[Отговори]
Към Стамен – нямам никакво намерение като ученичка чинно да отговарям на всичките ви въпроси. Считам че каквото съм написал е пре достатъчно и сам да намерите отговорите на въпросите си там. Пред очите ви са. Мислете. Бог с Вас!
[Отговори]
стамен кривошиев отговори:
11.07.2010 в 16:51
@Apostol,
Добре, щом нямаш намерение, нямаш намерение. Тя, тая работа зорлем не става. Просто исках да си изясня основанието на логиката, която защитаваш.
Ама нали и ти задаваш въпроси: „Можеш ли да отговориш? Може ли някой адвентист да ми отговори на този въпрос?“
Това са твои думи.
Значи би трябвало и аз да мога да задавам въпроси. Нали все пак сме братя, християни и се ръководим от златното правило на Библията /Мат.7:12/. С други думи, щом задаваш въпроси, значи би желал и на теб да ти задават въпроси.
Иначе не във всичко не съм съгласен с теб. В нашата църква наистина има хора, които предпочитат друг да мисли и друг да изследва Библията, вместо тях. Това е истина и не мога да я отрека. Нека, обаче да се молим за такива хора, защото само така можем да им бъдем от полза. Ако само подигравателно ги сочим с пръст, това е работа….знаеш на кого.
[Отговори]
Прочетох отговорите на Apostol и стамен кривошиев и искам да споделя нещо, което аз знам.
Според някои древни еврейски календари седмицата е била ориентирана в зависимост от поне три неща:
1. Определяне началото на новата година.
Първото новолуние след пролетното равноденствие (21-22 март) е било считано за ПЪРВИЯТ ДЕН на новата календарна година. И тогава започвали да броят – 1-ви ден от 1-вия месец.
2. Началото на новият месец.
Месецът при юдеите бил с лунна зависимост. Те са броили месеците по 29 или 30 дни. Началото на всеки нов месец – започвал с 1-вият ден на една нова седмица. Така всеки нов месец – започвал при тях с 1-ви седмичен ден, всеки 7,14,21,28 ден бил шабат. Един или два дни са изчаквали до 30 и пак са започвали да броят – 1-ви ден от новия месец – а всеки 7,14,21,28 ден във всеки месец, както вече поясних, са били шабат. Седмичният цикъл е имал прекъсваемост, защото седмицата е била месечно ориентирана.
Така, при юдеите, преди Вавилонския плен, както всяка Нова година е започвала с нова седмица – ден 1-ви, така и всеки Нов месец е започвал с нова седмица – ден 1-ви. Съществували са дни в края на всяка стара година и в края на всеки предходен месец, които не са можели да образуват цяла седмица, но с началото на новата година или новия месец (при новолуние) – вече се е броял ден 1-ви от новата година, ден 1-ви от новия месец и ден 1-ви от първата седмица на месеца. Следователно, при юдеите такова явление като непрекъсваемост на седмичният цикъл не е било познато.
Универсалната Еврейска енциклопедия подкрепя теорията на Асиролози като Фридрих Делич, че съботите първоначално са били ориентирани от лунния цикъл, като всеки месец и съдържал 4-ри периода от по 1-на седмица, всеки от които приключващ в събота, като е имало един или два допълнителни неопределени дни в месеца.
3. Допълнителен – 13-ти месец.
Понеже месеците в еврейския календар са лунни, от 29 или 30 дни, трябва да се навакса закъснение спрямо слънчевата година. Това закъснение от 11 дни годишно се компенсира на всеки З години с един добавъчен месец.
Лунният месец е равен на 29 дни и половина, лунната година е 354 дни (и няколко часа), докато слънчевата година е по-дълга от лунната с почти 11 дни и продължава 365 дни (и 1/4). За изравняване на лунния и слънчевия календар е била въведена високосна година от 13 месеца във всяка 3, 6, 8, 11, 14, 17 и 19 година на всеки 19-годишен, наречен малък календарен цикъл. Високосната година има два месеца АДАР. За по-просто пресмятане са въведени месеци от 29 и 30 дни. Денонощието е разделено на 24 часа. За календарна единица е приет периодът между две новолуния, равен на 29 дни.
Периодът от 1-и Нисан до 1-и Тишрей е еднакъв: 177 дни. Има три различни години: къса – 353 дни, нормална – 354 дни и пълна – 355 дни. В съответствие с това продължителността на високосните години е равна на 383, 384 и 385 дни.
235 лунни месеци са равни на 228 слънчеви и образуват 19 слънчеви години – по еврейския календар това се нарича „малък 19-годишен цикъл“. Всеки цикъл се състои от 12 обикновени и 7 високосни години. Обикновената година има 12 месеца, а високосната – 13. Според еврейския календар денонощието е от вечер до вечер, от залез до залез слънце.
По този начин, вечерта на новолунието, когато се вижда лунния сърп, заедно със следващия ден е първият ден на месеца, пълнолунието е на 15-я ден от месеца. В петък вечерта, след залез слънце, с появяването на първите звезди, започва съботата. Празникът на съботата – шабат завършва на следващия ден със залеза на слънцето. Както дните се групират в седмици, така и годините в библейските времена образували седемгодишни периоди: всяка седма година се смятала за година за почивка от полска работа; тогава се опрощавали и дълговете.
При нас, сега, седмицата не е месечно ориентирана. ПОСТОЯННО, през цялото време ние имаме НЕПРЕКЪСВАЕМОСТ на седмичния цикъл. Каквото й да настъпва – нова година, нов месец (високосен или не), седмичният цикъл НЕ СЕ ПРЕКЪСВА, т.е. след неделя ВИНАГИ е понеделник, след понеделник ВИНАГИ е вторник и т.н. Но това идва от Римският, Юлиански календар и по- късно от Григорианският календар.
Остава въпросът – как юдеите по времето на Исус са спазвали съботата – по еврейският лунен календар с „плаваща” седмица или по въведения вече Римски календар с непрекъсваемост на седмичния цикъл?
Ако е било по техния лунен календар – следва въпросът , който и Apostol задава – адвентистите каква събота спазват всъщност?
Ако е било по новия Римски, слънчев календар, – как така юдеите са се съгласили на промяната и са приели непрекъсваемостта на седмичния цикъл без това да влияе на определянето им на новата година и новия месец?
[Отговори]
стамен кривошиев отговори:
14.07.2010 в 07:19
@Запознат, благодаря за информацията!
За мен това са нови неща. За пръв път чувам, че евреите са броили дните по този начин. Надявам се да не Ви обидя, но тази информация не представлява интерес за мен, поради следните причини:
1. Не мога да приема, че евереите са определяли седмицата по този начин, защото не ми става ясно, кой точно ден е бил 29-ти, или 30-ти. За един евреин седмицата е : първи ден, втори ден, трети ден, четвърти ден, пети ден, подготвителен ден, шабаат. Тогава кой ден от седмицата е 29-ти? Когато месецът се състои от 29 дни, тогава имаме първи ден и после пак първи ден, така ли да го разбирам? Не ми изглежда логично.
2. Ако все пак е така, как евреите определят седмицата днес в Израел? По същия начин ли и ако не- защо? Аз съм бил в Израел и съм останал с впечатлението, че седмицата днес при тях е същата, както навсякъде другаде.
3.Дори и да сте прав и да е било така- какво доказва това? За мен е важното какво Бог е казал, а не каква е била дадена човешка практика, пък била тя и еврейска. Има ли някъде в Стария завет указание, че именно Бог е наредил определянето на седмицата, посредством определянето на тези три неща, които изброявате?
4. Четвъртата Божия заповед, за която се говори в статията има за цел да представи Бог като Творец. Ето защо тя ни води към Битие, първа глава. Какво би искал да ни каже Бог, ако някъде седмицата се състои от осем дена, а някъде от девет? Как тогава „да помним“ съботния ден? Не мислите ли, че е доста объркващо?
[Отговори]
Евреин отговори:
02.10.2010 в 19:27
http://margaritta.dir.bg/2septemvri/04evrpraznici.htm
[Отговори]
Лунният месец е равен на 29 дни и половина, лунната година е 354 дни (и няколко часа), докато слънчевата година е по-дълга от лунната с почти 11 дни и продължава 365 дни (и 1/4). За изравняване на лунния и слънчевия календар е била въведена високосна година от 13 месеца във всяка 3, 6, 8, 11, 14, 17 и 19 година на всеки 19-годишен, наречен малък календарен цикъл. Високосната година има два месеца АДАР. За по-просто пресмятане са въведени месеци от 29 и 30 дни. Денонощието е разделено на 24 часа. За календарна единица е приет периодът между две новолуния, равен на 29 дни.
Периодът от 1-и Нисан до 1-и Тишрей е еднакъв: 177 дни. Има три различни години: къса – 353 дни, нормална – 354 дни и пълна – 355 дни. В съответствие с това продължителността на високосните години е равна на 383, 384 и 385 дни.
235 лунни месеци са равни на 228 слънчеви и образуват 19 слънчеви години – по еврейския календар това се нарича „малък 19-годишен цикъл“. Всеки цикъл се състои от 12 обикновени и 7 високосни години. Обикновената година има 12 месеца, а високосната – 13. Според еврейския календар денонощието е от вечер до вечер, от залез до залез слънце.
По този начин, вечерта на новолунието, когато се вижда лунния сърп, заедно със следващия ден е първият ден на месеца, пълнолунието е на 15-я ден от месеца. В петък вечерта, след залез слънце, с появяването на първите звезди, започва съботата. Празникът на съботата – шабат заавършва на следващия ден със залеза на слънцето. Както дните се групират в седмици, така и годините в библейските времена образували седемгодишни периоди: всяка седма година се смятала за година за почивка от полска работа; тогава се опрощавали и дълговете.
Стамен: Това е статията, която ми е изпратена. Просто я копирах. Само не разбрах, откъде точно в тази статия се вижда, че поради факта, че евреите използват лунен месец, това води до промяна в седмичния цикъл. Защото точно това някои хора се опитваха да докажат. Как точно става така, че ако днес е неделя, например, утре при месец, състоящ се от 29 дни, утре също е неделя, тъй като е нов месец и той започва от първия ден на седмицата.
„Началото на всеки нов месец – започвал с 1-вият ден на една нова седмица. Така всеки нов месец – започвал при тях с 1-ви седмичен ден, всеки 7,14,21,28 ден бил шабат.“
Стамен: Ето това не мога да го видя в статията. Който може, нека да го обясни!
[Отговори]
Прочетох статията и си мисля, колко усилия полагат и се уморяват в това празнуващите в неделя за да отхвърлят съботата, а могат просто да си починат в нея. За православните тя носи белега на инновереца и вероотстъпника. Ако се замислят, при Борис I кой ли е бил отстъпника от бащините традиции. Някои страни от историята удобно се забравят или не се забелязват.
Страхотна статия!!!
[Отговори]
Apostol отговори:
02.08.2011 в 08:30
Здр., Юлианe,
Виж този сайт – http://www.lunarsabbath.com/
Юдеите са броили дните от вечер, за да може да се види ясно лунният изгрев
всеки месец е имал пряко изразена лунна зависимост, в който всеки нов месец започва при новолуние
към всяка 3,6,8,11,14,17 и 19 година юдеите са прибавяли по 1 допълнителен месец от 30 дни (13-ти Адар) за да изравнят разликата м/у лунната и слънчевата година – 354 и 365 дни.
на новолуние – юдеите не са виждали луна и са изчаквали 1 ден и
също са празнували (почивали) – Амос 8:5
всеки месец, когато през нощта с очи са виждали първа луна – са започвали да броят съответно – първи ден от новия месец.
всеки 7-ми, 14-ти, 21-и и 28-ми са били почивка – шабат (съответно на всеки 8,15,22 и 29 ден от лунния цикъл, защото са изчаквали 1 ден докато видят нова луна)
месеците в юдейския календар са се редували от по 29 и 30 дни, защото луната има цикъл 29,5 дни
когато месеца е бил 29 дни – 4-тата събота е била 1-на
когато месеца е бил 30 дни – 4-тата събота е голяма (двойна) – 2-а дни
Това разбива на „прах и пепел“ адвентната теория за непрекъсваемост на седмицата от Сътворението.
Става ясно, че не може да се спазва юдейската събота по слънчев календар, защото разминаванията са неизбежни.
Лунният календар свързва дните, седмиците и месеците с фазите на луната,
докато слънчевия календар – ги свързва със сезоните, без да се държи сметка за фазите на луната.
Божият старозаветен народ е гледал луната и така е спазвал празниците постановени от Бога.
Докато езичниците са гледали слънцето – за да следят циклите и сезоните – което е свързано със земеделските им занимания, и вярата им, че историята е спирала, с цикли.
Днес държавата Израел е приела със закон съвременния календар и събота, но част от ортодоксалните юдеи и до ден днешен си следят лунния календар, където съботата рядко съвпада със съботата от Грегорианския (съвременен) календар.
Първият ден на годината – старозаветните юдеи са определяли като са чакали първото новолуние след пролетното равноденствие. Имало е вариация от около 28 дни.
Така разбираме, че седмиците по лунния календар (и съботата), НЯМАТ НЕПРЕКЪСВАЕМ ЦИКЪЛ, защото са изчаквали 1 или 2 дни докато започне новия месец.
Това показва, че адвентистите не празнуват с разбиране съботата, нито дори юдействат (!),
а просто смесват поради невежество нещата.
Съботата разпоредена на юдеите е била свързана с Изхода и с идеята за изгубения 7-ми ден от Сътворението, в който ден – „ДНЕС“, всеки, който повярва в Исус Христос, чрез вяра влиза в Неговата почивка.
Това е истинската Събота в Новия Завет, на който юдейската бе само сянка (образ), както пише ап. Павел; както и целия стар завет премина в Христос.
За тази Новозаветна Събота сме предупредени от ап. Павел да внимаваме – да не би да влезем поради неверието си!
Поздрави!
[Отговори]
Тази измислена теория за „лунарните съботи“ издиша от всякъде и няма нито библейска, нито историческа подкрепа, но ще оставя на Ники да ти отговори.
И да не забравиш да поздравиш „групата адвентни младежи“, написали прочувственото писмо с твоята ръка.
[Отговори]
Apostol отговори:
26.09.2011 в 08:39
Здр., Чими,
искам да те попитам само – ако теорията за лунарните съботи и лунния календар, следван от юдеите, е измислена – Как тогава изчислявате адвентните тълкувания за „ден- година“ на пророчествата, където годината се брои от по 360 дни, което е базирано и взаимствано точно и единствено от лунния календар?
Чими, като пишеш нещо – то трябва и акъл, а не само да улучваш клавишите на буквите… Дори видни адвентни теолози пишат в дебелите ви книги, че еврейската, както и вавилонската година следват лунен календар. Ама ти не си от тия дето четат и мислят, а от тия дето повтарят като папагали…
Ще мине време – ясно ще се разбере, че адвентистите сте бъркали. Дано тогава си спомниш как сме ти писали, но не си искал да проумееш много неща… Нищо – някой по- бавно загряват.
Тъжно за адвентистите – ще затъват в масата от безлично християнство… Няма какво да плюете срещу другите църкви и срещу Римо- Католическата ц-ва. Вие се превръщате в същото закостеняло общество. Може и векове да си откарате – но ползата от адвентистите ще е… никаква.
Господ да си се занимава с вас – горделиви и самовлюбени в кривите си ученията пънове (гьонове) такива! Самодоказвайте си ги и се възхвалявайте на глупостите колкото ви се ще, странни на живота адвентни сектанти… оглупели от фалшиво знание!
Фарисеи! Чао!
[Отговори]
Чими отговори:
26.09.2011 в 15:06
Апостоле,
ама нали вече ти отговорих в моя форум, където се представи за осми път под друго име и като друга личност. Още няколко регистрации и спокойно можеш да се нарeчeш „дванадесетте апостола“, а не „група адвентни младежи“.-
[Отговори]