Значение на Деня на умилостивението

Темата за религията не присъства често в разговорите на съвременния човек от Западното общество. Ако все пак се формира някаква дискусия по този въпрос, най-често споменаваното становище е, че може би има някаква Сила, но всеки я разбира по свой начин, всяка религия има собствено обяснение за нея и никоя не е правилна или погрешна сама по себе си – просто са различни.

Вас лично задоволява ли ви подобно обяснение? Как така ще съществува нещо велико, свръхестествено, което можем да свържем с началото и смисъла на човешкото съществуване и в същото време няма да имаме някаква що-годе ясна представа за него, а вместо това само мъгляви и противоречиви догадки?

Ако се доближим до същината на различните религии и религиозни системи, ще видим, че именно по този въпрос съществува огромна разлика между християнството (в известен смисъл и юдеизма) и всички останали. Ако другите религии не отричат (или директно признават), че се опитват да достигнат до Бога чрез мисълта и действията на човека, християнството твърди, че Бог може да бъде разбран, само ако Той сам се разкрие на човека. И това Бог е направил в страниците на Свещеното писание, Библията, а Неговото върховно откровение е в лицето на Исус Христос:

„Никой, кога да е, не е видял Бога; Единородният Син, Който е в лоното на Отец, Той Го изяви“ (Йоан 1:18).

Освен начинът, по който Бог може да бъде разбран, друга от най-съществените разлики между християнството и останалите религии е възгледът му за злото и за спасението на човека. Всички религиозни системи дават дефиниция на злото, но много често го представят като някаква балансираща необходимост и на практика оправдават съществуването му. Тези системи признават също, че човекът има някакъв проблем, от който трябва да се освободи, но решението, което предлагат, е определен вид мислене, действия и ритуали – т.е. ако иска, човекът може сам да се справи с тази задача, защото има потенциала за това.

Християнството обяснява нещата по съвсем друг начин. Злото не е необходимост, а една натрапена на Вселената мистерия, която в крайна сметка ще бъде заличена завинаги. Проблемът на човека с пропадането му в злото е толкова сериозен, че той няма никакъв шанс да се оправи сам. Необходимо е самият Бог да направи нещо много специално, за да могат хората да бъдат възстановени. Бидейки и живеейки в греха (както Свещеното писание дефинира злото) човекът попада под справедливото осъждане на Божеството, защото не отговаря на моралния образец валиден за всеки във Вселената – Божествения закон. Присъдата е смърт. Проблемът е, че човекът не може да направи нищо, за да заличи грешното си минало и така да се промени, че да започне да отговаря на небесния стандарт. Въпреки, че не е отговорен за човешкия грях, Господ е осигурил изходен път за виновника. Това решение на човешкия проблем Библията нарича изкупление – Божият Син поема на Себе Си човешките грехове и вина, понася справедливото наказание на греха и по този начин освобождава човека от тегнещото над него осъждение:

„В Когото имаме изкуплението си чрез кръвта Му, прощението на прегрешенията ни, според богатството на Неговата благодат“ (Ефес. 1:7).

Господ осигурява спасението като безплатен дар. Единственото, което се иска от човека, е да приеме този дар и да се възползва от него.

Изкуплението и нуждата от него не е нещо, което установяваме по логичен път. Ако разчитаме само на човешката мисъл, тя може да стигне единствено до идеята, че човекът трябва да направи нещо, за да поправи стореното зло и да влезе отново в хармония с останалия свят. И точно чрез следването на тази логика се появяват религиите различни от християнството. За делото на изкуплението и нуждата от него разбираме по откровение от Бога. Именно това представлява християнството – Господ сам разкрива истината за Себе Си, за живота и смисъла му, за проблема със злото и смъртта и решението му. Така че, когато мислим за спасението на човека, още от самото начало трябва да помним, че е нужно да оставим Господ да ни обясни, какво точно представлява изкуплението, дори и не всичко да отговаря на логиката ни и на разбиранията ни за справедливост.

Всичко нужно ни по този въпрос Бог е разкрил в Свещеното писание – Библията е учебника, от който научаваме за науката на спасението. Най-обстойното описание на делото на спасението, което намираме в Библията, е еврейското светилище. Не може да има правилно разбиране на изкуплението без разбиране на случващото се в светилището на Израил!

Иронията е, че макар от векове в Писанието да се намира това невероятно подробно описание на цялостното дело на изкупление на човека – описание на всичките му фази и важни детайли – някои негови аспекти като че ли се пренебрегват от християните, а се поставя акцент на други. Как обаче би могъл някой да си изгради пълна представа по този най-важен за човека въпрос, ако целенасочено прескача определени аспекти на изкуплението?

Може би най-пренебрегваният момент във всичко това е тази фаза от спасителното дело на Исус Христос, която в древността в еврейското светилище била символично представяна чрез Деня на умилостивението. Какво е значението на Деня на умилостивението и за кой точно момент от великото дело на Спасителя говори той? Да се опитаме да разберем.

1. Обхватност на изкуплението чрез Исус Христос.

Обикновено когато се мисли за изкуплението на човечеството извършено чрез Исус Христос, се прави асоциация с Неговата смърт на кръста. Разбира се, това е абсолютно правилно. Свещеното писание обаче разкрива, че изкуплението е много по-обхватно дело. В неговия център наистина стои заместническата смърт на Спасителя, но се оказва, че това е дело с много по-пространни измерения, отколкото можем да предположим.

1) Заместническата смърт на Христос

Поради греховното си състояние човекът не може да отговори на небесния стандарт за характер и живот. Тъй като няма паралелна Вселена, в която да могат да съществуват такива личности без да обезпокояват Универса населен с непаднали Божии творения, единственото решение за човека е смърт (Римл. 6:23а). Точно тук се появява Божият Син, Който извършва нещо невероятно:

„Всички ние се заблудихме както овце, отбихме се всеки в своя път; и Господ възложи на Него беззаконието на всички ни… Той биде наранен поради нашите престъпления, бит биде поради нашите беззакония; на Него дойде наказанието докарващо нашия мир и с Неговите рани ние се изцелихме“ (Исая 53:6, 5).

Божият Син поема човешката вина на Себе Си и по този начин наказанието за греха се стоварва върху Него вместо върху истинския виновник. Точно това символизирали жертвите, които се принасяли в еврейското светилище – един невинен поема греха на един виновен и умира вместо него. Всяка жертва символизирала заместническата смърт на Исус Христос. Проливайки кръвта Си Божият Син извършва умилостивение, а грешният човек е освободен от вината си:

„Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога, а с Неговата благост се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христос Исус, Когото Бог постави за умилостивение чрез кръвта Му посредством вяра…“ (Римл. 3:23-25).

Заместническата смърт на Исус Христос е най-великото събитие в човешката история! На Голготския кръст наказанието за човешкия грях е изцяло платено. Така Божественото правосъдие в лицето на Неговия закон е напълно задоволено и за покайващият се човек е осигурен изходен път.

2) Ходатайствената служба на Христос

Интересното е, че за да се осъществи умилостивението на човешкия грях, в еврейското светилище имало не само принасяне на жертва, но и служба на свещеник. Нещо повече. Посредническата служба на свещеника също била считана за форма на изкупление:

„И да извади всичката му тлъстина така, както се изважда тлъстината от агнето на примирителната жертва; и свещеникът да ги изгори на олтара, както се изгарят приносите чрез огън Господу; така да направи свещеникът умилостивение за греха, що е сторил и ще му се прости“ (Лев. 4:35).

Ако принасянето на заместническа жертва за греха е наречено „изкупление“ или „умилостивение“, защо и дейността на свещеника е наречена така? Явно че грехът е нещо много сериозно и причинява такова отчуждение, че макар и принесената жертва да освобождава човека от наказанието за греха му, е нужно посредничество от страна на някой, за да може грешникът да се възползва от заслугите на тази жертва. Затова в еврейското светилище принасянето на жертвите винаги ставало в сътрудничество със свещеник, който чрез действията си правил така, че принесената жертва да бъде приета от Бога и грешникът да си отиде освободен от вината.

Какво точно правел свещеника? Първо грешникът полагал ръце върху главата на невинното животно и изповядвал греха си. По този начин символично грехът му се прехвърлял върху животното. След това той собственоръчно го заколвал (виж Лев. 4:4), което трябвало да му помогне да разбере зловредността на греха – че за да живее той, вместо него трябва да умре някой невинен. Тогава идвал ред на свещеника, който посредничал за грешника пред Бога, така че принесената жертва да бъде приета. Това ставало по два начина: или кръвта на жертвата се внасяла в първото от двете отделения на светилището наречено Светая като с нея се попръсквало пред вътрешната завеса и се слагало на роговете на олтара за благоуханно кадене (Лев. 4:6, 7, 17, 18), или не се внасяла в светилището, а се слагала на роговете на олтара за всеизгаряне, който бил разположен в двора на светилището (Лев. 4:25, 30), като в този случай свещеникът трябвало да изяде част от месото на жертвата (Лев. 6:25, 26, 30). И двете действия обаче символично показвали, че отговорността за греха е вече свалена от плещите на разкаялия се грешник и е внесена в светилището, поради което грешникът може да си отиде освободен от вината.

Случващото се в еврейското светилище обяснявало образно приемането на съгрешилия от небето. Всеки разкаян грешник може да бъде сигурен, че когато в смирение и покаяние изповяда греха си и приеме Христос за свой Господ и Спасител, Исус поема отговорността за греховете му и го освобождава от тях. Исус става неговия Заместник, а човекът е напълно опростен.

Застъпващият се за грешника свещеник в еврейското светилище е символизирал ходатайствената служба на Исус Христос:

„Защото има само един Бог и един ходатай между Бога и човеците, човекът Христос Исус, Който като своевременно свидетелство за това даде Себе Си откуп за всички“ (1 Тим. 2:5, 6).

Исус Христос е не само заместническата жертва, която освобождава човека от наказанието за греха му, но и Ходатаят, Който чрез застъпничеството Си прави валидни заслугите на жертвата Си и така прави примирението с Бога действителност за вярващите. Така изкуплението разширява своя обхват – не говорим вече само за жертва, но и за свещеник, чрез който тази жертва да бъде приета. И двете символизират делото на Исус за спасението на грешника – едно много обхватно дело.

Отново установяваме, че когато става дума за изкуплението на човека, нашата логика не е достатъчна, за да разбере пространността на случващото се. Макар дори идеята за заместител на грешника да не подлежи на човешко умозаключение, тя донякъде може да бъде разбрана, защото в живота има някои подобни модели. Необходимостта обаче от ходатайството на свещеник, след като жертвата е вече принесена, не е нещо, до което стигаме по логичен път. То е нужно и съставлява част от изкуплението на човека, но за това разбираме, защото Господ ни го е казал, а не защото сами можем да се досетим. Убеждаваме се, че сме изцяло зависими от това, което Господ сам е разкрил за спасението на човека и че не трябва да разчитаме на нашите идеи.

3) Окончателното ликвидиране на греха

Обхватът на изкуплението на човечеството чрез Христос е толкова голям, че минава дори отвъд жертвата и посредническата служба на Исус. И за това отново научаваме от случващото се в светилището.

Всеки ден свещеници служили в еврейското светилище и се застъпвали символично за разкайващите се грешници, така че принесените им с вяра жертви да бъдат приети от Бога. Всекидневно чрез служенето им в първото отделение на светилището – Светая – те образно прехвърляли греховете на народа в светилището. Така че ставало нещо много интересно – грешниците били освобождавани от вината си, но греховете им все още стоели в светилището, където свещениците ги прехвърляли.

Ако разчитаме на нашата логика, бихме казали, че това не е толкова зле, защото в крайна сметка поне виновниците били освобождавани от отговорност, а това не е никак малко, нали? Но вече разбрахме, че когато става дума за изкуплението извършено от Бога, не трябва да разчитаме на нашата логика, а на това, което Господ е разкрил за него. Фактът, че греховете стоели все още във светилището, правел така, че и извършителите им да не бъдат чисти в Божиите очи. Да, след принасянето на жертвата истинкия виновник наистина си заминавал разтоварен от бремето на вината, но понеже грехът му бил прехвърлян в светилището, то ставало „мръсно“, но и самият човек оставал все още такъв. Така да се каже, имало някаква връзка между светилището и състоянието на човека – щом като светилището се омърсявало, то и човекът, от чийто грях то се омърсявало, бил такъв – напълно опростен и разтоварен от отговорността за злодеянието си и вината, но все още не можел да бъде наречен напълно чист.

Все повече се убеждаваме, че проблемът с греха е наистина много сериозен. Всекидневно греховете на израилтяните се натрували в светилището, което го омърсявало и което продължавало да определя и тях, опростените и освободените вече от вината, като мръсни. Така че трябвало да се стигне до някакво окончателно решение – и народът, и светилището да бъдат очистени, за да стоят в крайна сметка чисти пред Бога. И такова решение имало! Точно това се случвало по време на най-големия еврейски празник – Йом Кипур, Денят на умилостивението:

„Това да ви бъде вечен закон: в седмия месец, на десетия ден от месеца да смирите душите си и да не вършите никаква работа, нито туземец нито пришелец, който се е заселил между вас, защото в тоя ден ще се направи умилостивение за вас, за да се очистите от всичките си грехове, та да сте чисти пред Господа… и да направи умилостивение за светото светилище, и да направи умилостивение за шатъра за срещане и за олтара, и да направи умилостивение за свещениците и за всичките люде на обществото“ (Лев. 16:29, 30, 33).

Ако принасянето на жертва и службата на свещеника било всичко необходимо, за да се реши напълно и завинаги проблема на грешника с греха, нямало да има нужда от нещо друго, което също да се прави във връзка с умилостивението. Но според този текст всяка година на десетия ден от седмия месец за израилтяните се правило умилостивение, така че и народ, и светилище да бъдат очистени от греха. А това означавало, че макар и да получавали опрощаване през останалата част от годината, те, както и светилището, все още се нуждаели от очистване.

Нещо повече. Самият празник се наричал Ден на умилостивение, което трябвало да покаже на израилтяните, че когато мислят за изкуплението, нещата не се ограничават до жертва и свещеник, но задължително се простират до заличаване на греха, така че и народ, и светилище да бъдат чисти. Това разяснявало на евреите Божиите действия по окончателното и пълно изкореняване на греха. Божият план, в чийто център стояла саможертвата на Божия Син, не включвал само освобождаването на съгрешилия човек от отговорността и наказанието за греха му, но и пълното и окончателно ликвидиране на проблема наречен „грях“.

2. Денят на умилостивението и неговото значение.

Явно, че Денят на умилостивението бил празник с изключителна значимост. Не случайно той бил най-важния и тържествен празник за Израил. Затова и трябва да знаем, какво всъщност се случвало в този ден.

Веднъж в годината, в точно определен ден от религиозния календар на евреите – на десетия ден от седмия месец – най-главният от свещениците, Първосвещеникът, влизал във второто отделение на светилището наречено Светая Светих. Никой друг нямал правото да прави това – само той и то само в определен ден от годината, в Деня на умилостивението (Лев. 16:2, 34).

След като Първосвещеникът се е облякъл с първосвещеническите си дрехи (Лев. 16:4), той подготвял принасянето на жертва за себе си и дома си (ст. 3, 6). След това вземал два козела (ст. 5) и хвърлял жребий, с който определял, кой козел за какво ще бъде използван (ст. 7, 8). Единият бил подготвян да бъде принесен в принос за грях, а другият бил оставян жив, за да бъде използван в края (ст. 9, 10).

Тогава идвал момента жертвата за Първосвещеника и дома му да бъде заколена и кръвта й да бъде вкарана в Светая Светих, като преди това Първосвещеникът трябвало да покади с благоуханен тамян, за да не умре (ст. 11-14).

След това идвал редът на козела за приноса за грях, който също бивал заколван и чиято кръв също била вкарвана зад завесата, в Светая Светих, като умилостивение за народа (ст. 15). Това бил много важен момент от очистването на светилището и народа, поради което никой не трябвало да бъде в светилището освен Първосвещеника (ст. 16, 17). След това Първосвещеникът излизал и правил умилостивение за олтара (ст. 18, 19).

Тогава идвал момента оставеният жив козел да бъде използван. Първосвещеникът полагал ръцете си на главата му и изповядвал всичките грехове на народа (ст. 20, 21). След това този козел бивал откарван в пустинята, където символично отнасял прехвърлените беззакония на народа (ст. 21, 22). В края на празника Първосвещеникът се преобличал и принасял още една жертва (ст. 23-25).

Какво означавало всичко това? Освен жертвата, която Първосвещеникът принасял за себе си и за дома си, главният момент в този празник бил вкарването на кръвта на заколения като принос за грях козел в Светая Светих. Това било средството за очистването на народа и светилището. Нечистотата им обаче не изчезвала от само себе си, а била прехвърляна върху живия козел. С други думи, чрез вкарването на кръвта на заколения козел зад завесата Първосвещеникът символично поемал на себе си всички „натрупани“ в светилището грехове и след това полагайки ръце върху живия козел символично ги прехвърлял върху него.

Забележете, че моментът с вкарването на кръвта в Светая Светих и поръсването с нея също се наричал умилостивение, а след това идвал и другия важен момент:

„А като свърши да прави умилостивение за светилището, за шатъра за срещане и за олтара, нека приведе живия козел; и като положи Аарон двете си ръце на главата на живия козел нека изповяда над него всичките беззакония на израилтяните, всичките им престъпления и всичките им грехове, и нека ги възложи на главата на козела; тогава да го изпрати в пустинята чрез определен човек“ (Лев. 16:20, 21).

Вкараната във Светая Светих кръв правела умилостивение за светилището, но греховете, които го омърсявали, не се изпарявали – това били греховете на израилтяните, които Първосвещеникът прехвърлял върху живия козел, така че когато той бивал отведен в пустинята, „отнасял“ със себе си и греховете на народа.

Какво трябва да означава този момент? Явно, че освен чрез кръвта на заколения козел в този ден умилостивението се извършвало и чрез живия козел. Затова този момент трябва да е бил от голямо значение.

Образността на Деня на умилостивението всъщност разкрива, че някой ще трябва да поеме отговорността за извършените от Божия народ грехове. Чрез жертвите символизиращи жертвата на Исус Христос, които Божият народ принася и чрез службата на свещениците грехът му бива отнет и прехвърлен в светилището. Но той не може да стои там вечно – ще дойде един момент, когато целият грях ще бъде отнет от светилището (с което светилището ще се очисти, а от там – и Божия народ) и прехвърлен върху някой. Този някой е символизиран с козел, който не бива принесен в жертва, но жив понася беззаконията на Божия народ и бива закаран в пустинята. Кой е той?

Един от най-важните моменти в разбирането на случващото се в Деня на умилостивението е да успеем правилно да идентифицираме главните фигури в очистването на народа и на светилището в този ден – двата козела. От оригиналния език на този текст разбираме, че те били с различна роля в този ритуал: „Един за Йеова и другият за Азасел“ (Лев. 16:8). С други думи, това не можело да бъдат символи на една и съща личноста – единият е трябвал за Господа, а другият бил възприеман като същество, което стои срещу Бога и Му се съпротивлява – той бил за отпущане (евр. „азасел“). Този, който бил за Господа, бил заколван и именно чрез неговата кръв (вкарана във Светая Светих) се очиствало светилището и народа:

„Тогава да заколи козела на приноса за грях, който е за людете и да внесе кръвта му отвътре завесата… Така да направи умилостивение за светилището, поради нечистотите на израилтяните и поради престъпленията им и всичките им грехове; така да направи и за шатъра за срещане, който стои помежду им всред нечистотиите им“ (Лев. 16:15, 16).

Не може да представлява трудност в тази жертва да видим Исус Христос – всяка принесена жерва символизирала Него.

Другият козел обаче бил оставян жив. Не било възможно отпущаемият козел да бъде използван като средство за прощение на греха, защото „без проливането на кръв няма прощение“ (Евр. 9:22). Така че няма как този козел също да символизира Христос. По-скоро тук можем да видим един интересен символ на Сатана.

Може би някой би се очудил, че фигурата на Сатана се появява в контекста на умилостивенето, още повече, че за козела, който го символизира, също се казва, че с него се прави умилостивение:

„А да представи жив пред Господа козела, на който е паднал жребият за отпущане, за да направи с него умилостивение и да го изпрати в пустинята за отпущане“ (Лев. 16:10).

Не е ли меко казано странно даден образ да бъда обвързан с умилостивението и все пак да виждаме в него Сатана? Това наистина може да звучи смущаващо, но забележете, че този козел бивал използван, след като Първосвещеникът „свърши да прави умилостивение за светилището, за шатъра за срещане и за олтара…“ (Лев. 16:20). Умилостивението извършено благодарение на кръвта на козела, който бил за Господа, е било вече приключило, когато козелът за отпущане влизал в употреба. Едва тогава Първосвещеникът трябвало да положи ръцете си на главата му и да „изповяда над него всичките беззакония на израилтяните, всичките им престъпления и всичките им грехове, и нека ги възложи на главата на козела“ (Лев. 16:21). Неговата функция бивала определяна като умилостивение до толкова, че в пустинята той трябвало да „понесе на себе си всичките им беззакония в необитаема земя“ (ст. 22), а не в смисъла на жертва.

Няма как в този ритуал да не видим Божиите действия по окончателното ликвидиране на греха. Денят на умилостивението ни казва, че благодарение на жертвата на Исус всеки истински покаян грешник може да намери освобождаване от вината и да бъде освободен от отговорността за греховете си пред небето. Ще трябва да дойде обаче един момент, в който греховете на всички, които с вяра са приели жертвата на Исус Христос, да бъдат окончателно очистени – така да се каже, досието на всеки, който е приел спасителната благодат на Исус, да бъде заличено завинаги, така че да стои сред небесните обитатели като същество, което никога не е извършвало грях. Тогава съвсем справедливо отговорността за извършените грехове и злодеяния ще бъде прехвърлена върху Сатана – инициаторът на човешкия бунт и грях. Исус е понесъл греховете на грешниците, за да ги освободи от осъждението на Божия закон и да ги примири с Бога. Неговата смърт е цената, която небето платило за спасението на човека. Тъй като обаче зад човешките грехове стои и Лукавия, напълно справедливо би било той да понесе отговорността за направеното от тези, които ще се възползват от жертвата на Исус и ще бъдат спасени. Това, което се случва с дявола, е наказание, но е част от обширният и сложен процес наречен „умилостивение на човешкия грях“. По този начин абсолютно всеки грях може да бъде заличен и Вселената да бъде оставена чиста без съмнения, дали с греха се е постъпило, както подобава.

Отново се убеждаваме, че човешката мисъл не е достатъчна, за да обхване и сама да обясни изкуплението на човечеството осигурено от Бога. То е свързано не само с жертвата на Божия Син и с Неговото ходатайство за грешниците, но стига и до окончателното ликвидиране на греха от Вселената и извършване на справедливо възмездие над Сатана. Всичко това представлява изкуплението. Ако искаме да го разбираме правилно, нашето изследване не може да спре само до жертвата на Исус, нито дори до Неговата ходатайствена служба, а задължително трябва да стигне до пълното ликвидиране на греха. Точно това научаваме от случващото се в Деня на умилостивението.

3. Приносът на адвентистите от седмия ден.

Дълго време значението на Деня на умилостивението оставало неразбрано. От векове изследователите на Библията разбирали значението на другите религиозни празници на Израил – Пасхата, Празникът на безквасните хлябове, Празникът на първите плодове, Петдесятницата и Шатроразпъването, но изпълнението на Деня на умилостивението оставало недостатъчно ясно.

В средата на XIX век обаче фермерът Уйлям Милър, който впоследствие станал баптистки проповедник, поставил началото на разбирането на този въпрос. В своето изследване на книгата Даниил той се сблъскал с учението за очистването на светилището, защото именно там се дава времеви период, след който то ще се случи:

„До две хиляди и триста денонощия. Тогава светилището ще се очисти“ (Дан. 8:14).

Явно, че тук пророчеството говори за очистването на светилището, което се случвало в Деня на умилостивението. Тук обаче се казва, кога точно това ще се случи, т.е. това, което се случвало веднъж годишно чрез тази образна служба в еврейското светилище, щяло да стигне до своето истинско изпълнение.

Установявайки връзките между осма и девета глава на книгата Даниил (прочетете статията Начало на Изследователния съд) Милър разбрал, че началото на периода от 2 300 денонощия, след който светилището ще бъде очистено, започва от годината, в която влиза в сила указът за възстановяването на Ерусалим (Дан. 9:25). А тя може да бъде определена съвсем точно – 457 г.пр.Хр. (прочетете статиите Указът за възстановяването на Ерусалим – I, Указът за възстановяването на Ерусалим – II и Прагматично доказателство за годината 457 г.пр.Хр.). Тъй като едно буквално приложение на този период би обезсмислило това пророчество и влязло в конфликт с други негови указания, Милър разбрал, че приложение на този период има смисъл, само ако се тълкува според принципа „ден-година“ (прочетете статиите Принципът „ден-година“ – I и Принципът „ден-година“ – II). А това означавало, че този период свършвал в неговото съвремие – през 1844 г.

Тъй като светилището на Израил отдавна вече не съществувало, Милър и последователите му се мъчили да разберат, кое е това светилище, което ще бъде очистено във времето около 1844 г. Едно популярно разбиране от онова време било, че светилището на Бога вече е земята, затова в крайна сметка те решили, че тук трябва да става дума за очистването на земята с огън, което щяло да стане при Пришествието на Христос. Като цяло Християнската църква по времето на Уйлям Милър не очаквала скоро завръщането на Христос, нито се подготвяла за него, затова вестта на този фермер се превърнала в един разбуждащ вик, че Пришествието на Спасителя е наближило. По-нататъшните изследвания на последователите на Милър установили, че Денят на умилостивението през 1844 г. се падал на 22 Октомври, което оформило вестта, че на 22 Октомври 1844 г. Исус ще се завърне на земята, за да сложи край на страданието и да прибере избраните Си.

Разбира се, денят 22 Октомври настъпил, но Исус не се завърнал. Това довело до огромно объркване сред очакващите Пришествието познато в църковната история като Голямото разочарование. Очевидно имало някаква грешка и много се заели да разберат, къде точно е. Били давани различни обяснения. Може би най-малката от всички групи, които се получили след Голямото разочарование, била групата, която впоследствие формирала Църквата на адвентистите от седмия ден. Адвентните вярващи от тази група установили, че периодът от 2 300 денонощия действително свършва на 22 Октомври 1844 г. и че това наистина е отбелязало очистването на светилището, но на този ден не земята е трябвало да бъде очистена при Пришествието, а светилището, което е на небето, „истинската скиния, която Господ е поставил, а не човек“ (Евр. 8:2). С това всъщност се отбелязва началото на онзи процес, който бил символично представян в Деня на умилостивението чрез очистването на светилището – едно заличаване на греховете на Божия народ от небесните регистри. Обяснението на адвентните пионери било изключително последователно – този празник бил част от есенните празници в Израил и бил последван само от Шатроразпъването, което явно сочело отвъд Пришествието. Вече не било трудно да се стигне до извода, че Денят на умилостивението трябва да касае някакво новозаветно събитие, малко преди Пришествието, в което трябва да се извърши очистване на Божия народ, заличаване на греховете му и подготвянето му да бъде отведен в небесния дом.

В древността този празник носел характера на съд, в който всеки израилтянин бивал изпитван, а принадлежността му към заветния народ се потвърждавала. Затова най-доброто обяснение, което пионерите на адвентистите от седмия ден можели да дадат, било, че на 22 Октомври 1844 г. е започнал един Изследователен съд, в който се проверява пригодността за живот на небето на всеки, който се изповядва за последовател на Христос. Това също означавало, че макар и да не се знае точното му време, завръщането на Христос наистина е скорошно събитие, че то е част от процеса символично представен в Деня на умилостивението, след което отговорността за греховете на спасените ще бъде прехвърлена върху Сатана.

Едно по-детайлно описание на случващото се в края на Деня на умилостивението, т.е. на случващото се след Второто пришествие и унищожението на дявола и нечестивите, адвентните пионери намерили в Откр. 20 гл.

Наистина, очистването на небесното светилище е толкова важно събитие, че изобщо не е учудващо, че Господ е казал, кога точно ще започне и то по начин, че народът Му да го разбере.

Така много от неяснотите в миналото били изчистени. За Христовата църква вече било ясно не само значението на Пасхата, Празникът на безквасните хлябове и Петдесятницата, но и значението на Денят на умилостивението – най-тържественият празник за Израил. От средата на XIX век неговото значение е достъпно за християните и помага на всеки да разбере, че човечеството е навлязло в едно тържествено време – едно време на съд, което всеки вярващ трябва да използва, за да търси все по-тясна връзка със Спасителя и все по-голямо уподобяване с Неговия облик. Именно поради това учението за Изследователния съд е приносът на адвентистите от седмия ден към световното християнство.

Жалко е, че за много християни учението за Изследователния съд се превръща в съблазън и е толкова странно, че въпреки всичката светлина, която вече имаме относно Деня на умилостивението, той остава за тях просто един символ на ходатайствената служба на Христос. Тези вярващи продължават да гледат на учението за Изследователния съд като заплаха за делото на изкуплението извършено на Голгота. Както видяхме обаче, нито Денят на умилостивението като годишен религиозен празник, нито неговото изпълнение в новозаветно време имат за цел да изместят по някакъв начин жертвата на Исус или да я засенчат. Напротив! Кръстът на Христос е в основата на човешкото изкупление. Когато обаче мислим за изкуплението, не трябва да се осланяме на нашата логика, а да оставим Господ да ни го разкрие. Оказва се, че това е много обхватно дело, което не свършва с Голгота, а минава през ходатайствената служба на Христос и се простира до Изследователния съд и окончателното заличаване на греха от Вселената.

От 1844 г. насам се провежда един Изследователния съд, в който предстои да се разбере, колко и кои от изповядващите се за последователи на Христос са наистина такива и кои не са. Предстои да се реши, кой е станал годен да живее във вечността сред ангелите и непадналите същества отразявайки характера на Христос и кой е обичал греха повече от Исус. Когато този съд приключи, Исус ще се завърне на земята, за да отведе църквата Си на мястото, което й е приготвил (Йоан 14:1-3). Времето на Изследователния съд е тържествено, специално време и всички трябва да сме благодарни на небето, че живеем в един толкова специален момент от човешката история!

4. Денят на умилостивението и проливането на кръв.

Според някои Денят на умилостивението не може да се отнася за съд, който да е започнал в средата на XIX век, защото ритуалът в еврейското светилище бил свързан с проливане на кръв, а в Новия завет вече няма проливане кръв. Честно казано, повече от странно е, че такова обяснение изобщо съществува. Да се сочи проливането на кръв при някой от старозаветните празници и да се търси аналогично проливане на кръв в новозаветно време показва единствено неразбиране на религиозните празници на евреите и тяхното изпълнение в Новия завет.

Ако разгледаме Левит 23 гл., където се описват годишните празници на евреите, ще видим, че абсолютно всички са свързани с проливане на кръв. Пък и как да бъде по друг начин, след като те е трябвало да се празнуват преди идването на Месията? Но ако търсим пряка връзка между проливането на кръв по време на празника и проливане на кръв при неговото новозаветно изпълнение, то единствените празници, които отговарят на този критерий, са Пасхата и донякъде Празникът на безквасните хлябове (Левит 23:5-8). В тях имаме проливане на кръв и изпълнението им в Христос било свързано с проливането на кръвта Му (1 Кор. 5:7). Какво обаче да кажем за останалите празници? Било ли е тяхното изпълнение в Новия завет свързано с проливане на кръв?

Празникът на първите плодове (Левит 23:10-14). При него има проливане на кръв (ст. 12, 13). Този празник има отношение към възкресението на Христос, т.е. в новозаветното му изпълнение няма проливане на кръв, защото жертвата на Исус вече е била принесена.

Петдесятница (Левит 23:15-21). При него също има проливане на кръв (ст. 18, 19). Този празник се изпълнява в изливането на Светия Дух над апостолите (Деян. 2:1-4), т.е. в новозаветното му изпълнение няма проливане на кръв, защото жертвата на Исус е вече принесена.

Празникът на тръбното възклицание (Левит 23:24, 25). При него също има проливане на кръв (ст. 25). Този празник е свързан с последното време, т.е. в новозаветното му изпълнение случващо се е столетия след Голгота и няма проливане на кръв, защото жертвата на Исус е вече принесена.

Шатроразпъването (Левит 23:34-36). И при него има проливане на кръв (ст. 36). Този празник възпоменаващ влизането на евреите в Ханнан (ст. 39-43) очевидно трябва да сочи на събирането на Божия народ от всички векове в небесния Ханаан, т.е. в новозаветното изпълнение и на този празник не може да има проливане на кръв, защото жертвата на Исус е вече принесена.

Виждаме, че не само пролетните празници на евреите, но и есенните, дори Шатроразпъването, са празници, в които са се принасяли жертви. След като те сочат на различни фази от спасителната служба на Христос, която само започва с жертвата на Му на кръста и продължава след това, как изобщо може да се търси в повечето от тях проливане на кръв и при новозаветното им изпълнение? Естествено, че в Деня на умилостивението ще има проливане на кръв (Левит 23:27-30). След като обаче той е предпоследният от всички празници, т.е. сочещ на една от последните дейности на Исус по спасяването на хората, как би могло да очакваме проливане на кръв при неговото новозаветно изпълнение? Разбира се, че през 1844 г. не е имало проливане на кръв, също както не е имало проливане на кръв при възкресението на Исус (Празникът на първите плодове), изливането на Светия Дух (Петдесятница) и както няма да има проливане на кръв при събитията отвъд Пришествието (Шатроразпъването).

Изкуплението на човечеството чрез Божия Син не се подчинява на човешката логика. За да го разберем, трябва да приемем това, което Господ е разкрил за него. То е центрирано в жертвата на Исус Христос на Голгота, минава през Неговата ходатайствена служба и стига до окончателното заличаване на греха от Вселената. Денят на умилостивението е еврейският празник, който сочи на провеждането на един Изследователен съд преди Пришествието на Христос, в който се проверява годността на изповядващите се за Христови последователи да живеят на небето и след който отговорността за греховете на Божия народ ще бъде прехвърлена на Сатана. Този съд е започнал през 1844 г. и отбелязва началото на изключително специалното време, в което живеем.

——————————————————————————————————————————————————————————————

Ако статията ви е харесала, можете да гласувате за нея в Свежо и да я споделите с вашите приятели във Фейсбук, Туитър, Гугъл или по имейла. Можете също така да я принтирате или да я запазите като PDF документ. Просто използвайте бутоните по-долу.

Ако имате въпроси или коментар към статията, използвайте формата за коментари под бутоните. Благодаря Ви!